— Когато видя жена си, ще й кажа за всичко, случило се през тази нощ, отче — обеща Адам, като отново погледна през завесата. Полицаите не се виждаха никъде.
— Добре, и продължавай да се молиш на Дева Мария да те пази от дяволски изкушения.
Адам сгъна вестника, мушна го в шлифера си, излезе от малката изповедалня и седна на една от крайните пейки. Сниши глава и зашепна „Отче наш“, като отвори картата на Женева и започна да изучава разположението на улиците. Когато стигна до „… и не въведи нас в изкушение…“, вече бе намерил на картата британското консулство от другата страна на голям озеленен площад. Прецени, че е само на миля от катедралата, но от безопасността го отделяха седем улици и един мост. Той се върна при параклиса на Дева Мария. Погледна часовника си. Беше твърде рано да напуска катедралата, така че остана още тридесет минути, подпрял глава с ръцете си, като отново и отново минаваше мислено по маршрута. Наблюдаваше как развеждат група туристи из катедралата. Не ги изпускаше от очи, докато се приближаваха все повече и повече до голямата врата в западната част на страничния църковен кораб. Трябваше да улучи времето абсолютно точно.
Адам рязко стана, тръгна бързо по страничната пътека и стигна портала само на метър зад групата туристи. Те го закриваха по пътя към площада. Адам се вмъкна под навеса на един магазин и обиколи трите страни на площада, за да избегне дежурния полицай в северния ъгъл. Когато светна зелено, той пресече и се отправи по някаква еднопосочна улица. Вървеше от вътрешната страна на тротоара, защото знаеше, че ще трябва да завие наляво. Двама униформени полицаи излязоха иззад ъгъла и тръгнаха право към него. Той влезе бързо в първия магазин и обърна гръб към тротоара.
— Bonjuir, monsieur — каза младата дама на Адам. — Vous desirez quelque chose?10
Адам се огледа. Навсякъде около него стояха гъвкави манекени в кюлоти, сутиени и жартиери с дълги черни чорапи.
— Търся подарък за съпругата си.
Момичето се усмихна:
— Може би комбинезон? — предложи тя.
— Да — каза Адам, — точно комбинезон искам. Имате ли във вишнево? — Той се извърна и видя как полицаите бавно отминаха.
— Да, мисля, че има, но ще трябва да проверя в склада.
Дълго преди тя да донесе искания комбинезон, Адам беше стигнал следващата улица. Няколко минути нямаше изненади и когато му останаха само двеста метра, сърцето му биеше силно, сякаш искаше да изскочи от гърдите. На последния ъгъл се виждаше само един полицай, и то, изглежда, регулировчик, пък и Адам трябваше да върви с гръб към него. Най-сетне стигна зеления площад, отбелязан на картата като малка зелена точица. От другата страна на улицата забеляза националния флаг на Великобритания, закачен над една синя врата.
Навремето в Малайската джунгла сержантът често му казваше никога да не пробягва последните няколко крачки, особено ако е на открито. Той пресече платното и застана в края на малкия парк, само на петдесет метра от спасението. Един полицай патрулираше безцелно по улицата, но Адам предположи, че това е заради няколкото съседни консулства, и внимателно започна да го наблюдава. За две минути полицаят стигаше до края и после се обръщаше да продължи безгрижната си разходка. Адам се сви зад едно дърво в ъгъла на малкия парк и избра друго отсреща, само на няколко крачки от вратата на консулството, където можеше да се прикрие от идващия полицай.
Прецени, че ако върви с такава скорост, че да не привлича вниманието, ще измине последните тридесет метра за по-малко от десет секунди. Изчака полицаят да стигне крайната си точка.
Отново провери вратата на консулството и успокоен видя как едно момиче влиза, а после на улицата излезе човек с куфарче. Изглежда, че нямаше пазач, защото вратата остана полуотворена. Той погледна към еркерния прозорец на първия етаж и успя да види двама мъже да се взират нетърпеливо към парка, сякаш очакваха някой да дойде. Лорънс беше успял. Само след минути щеше да е в безопасност. Щом часовникът на катедралата удари единадесет, Адам вдигна яката на шлифера си и тръгна. На полицая му оставаха няколко крачки до последната точка, но все още вървеше в противоположната посока. Адам тръгна през улицата с отмерена стъпка. На средата, точно на трамвайните релси, трябваше да спре и да пропусне една кола. Полицаят се обърна и започна да се връща.
Няколко секунди Адам остана неподвижен насред широката улица, вгледан в дървото, което бе избрал за прикритие, в случай че полицаят се обърне, преди да е стигнал входа. После се отправи с уверена крачка към британското консулство. Внезапно пред него се изпречи висок мъж с атлетично телосложение и щръкнала руса коса.
Ако не бяха очите му, Адам никога нямаше да го познае.
Сър Морис Иънгийлд си тръгна от министър-председателя, без да разбере защо се отдава такова голямо значение на притежаването на някаква икона.
