— Струва ми се, че си имал доста такава работа — отбеляза Давид и извади нова четка от оловното канче на триножника. — Направи ми една услуга. Иди до подиума, за да подредиш воалите, ако обичаш. Ще ти казвам какво да правиш. Много скоро светлината няма да е вече подходяща. Само още двайсет минути и прекъсваме за обяд.
— Какво си започнал? — попита младежът. Докато пристъпваше към подиума, той едва забележимо накуцваше.
— Графика — отвърна Давид. — Идеята се върти в главата ми от известно време. Заимствах я от картината на Пусен9 „Отвличането на сабинянките“.
— Чудесна идея — отбеляза Морис, когато стигна до подиума. — Какво да правя сега? Според мен всичко е съвсем намясто.
Застанала на подиума, Валентин бе по-висока от Морис, едното й коляно бе издадено напред, а ръцете бяха протегнати на нивото на раменете. До нея, коленичила, Мирей протягаше умолително ръце напред. Златисточервените й коси се стелеха по едното рамо и едва прикриваха голата й гръд.
— Тази червена коса трябва да се отметне назад — подвикна Давид с присвити очи от другия край на ателието и размаха четката във въздуха. — Не, не чак толкова назад. Само да покрие лявата гърда. Дясната трябва да се вижда ясно. Цялата. Дръпни плата по-надолу. Трябва да личи, че се опитват да прелъстят войниците и да не им позволят да влязат в битка. Не се готвят да постъпват в манастир.
Морис послушно изпълняваше, ала ръката му потреперваше, докато нагласяше прозрачната тъкан.
— Дръпни се. Дръпни се, за бога! Нали трябва и аз да видя. Кой е художникът тук? — извика Давид.
Морис отстъпи и се усмихна плахо. Отдавна не бе виждал толкова прелестни млади жени и недоумяваше къде ги е открил Давид. Знаеше се, че дамите от висшето общество се редят пред ателието му с надеждата да ги нарисува на някое от платната си като гръцки фатални жени, ала тези свежи и невинни момичета едва ли бяха разглезени парижки благороднички.
Морис имаше достатъчно опит. Беше милвал гърдите и бедрата на повече светски дами, от който и да е друг мъж в столицата, като сред попаденията му бяха херцогиня Дьо Луин, херцогиня Дьо Фиц-Жам, виконтеса Дьо Лавал и принцеса Дьо Водемон. Сякаш бе създал клуб, до който всяка красавица имаше свободен достъп. Често повтаряха думите на Морис: „В Париж е по-лесно да завладееш жена, отколкото някое абатство.“
Макар и вече на трийсет и седем, Морис страшно младееше и вече повече от двайсет години умело се възползваше от младежката си красота. Много вода бе изтекла през това време под Пон Ньоф и почти нямаше миг, в който да не бе изпитал невероятно удоволствие или да не бе постигнал политически облаги. Любовниците му бяха дали много както по време на приемите, така и в будоарите и макар да му се бе наложило да се добере до поста епископ съвсем сам, разчиташе тъкмо жените да отворят вратите за политическите синекурни длъжности, за които мечтаеше и несъмнено скоро щеше да получи.
Той по-добре от всеки друг знаеше, че жените контролираха Франция. Макар да бе против френския закон жена да наследи трона, нежният пол постигаше желаната власт по други начини и подбираше силните на деня много внимателно.
— Сега нагласи туниката на Валентин — провикна се нетърпеливо Давид. — Ще трябва да се качиш при нея. Стъпалата са отзад.
Морис закуцука по стълбите и се озова на масивния подиум, издигнат на близо метър над пода. Застана зад Валентин.
— Значи се казваш Валентин — прошепна до ухото й той. — Прелестна си, скъпа моя, за момиче с мъжко име.
— А вие ме зяпате твърде похотливо за човек, който се перчи с алената мантия на епископ! — сопна се дръзко Валентин.
— Престанете да шушукате — кресна Давид. — Подреди плата! Почти не ми остана време, преди да изпусна светлината. — Докато Морис вдигаше ръка, за да оправи гънките, Давид се обади отново: — Морис. Не съм те представил. Това е племенницата ми Валентин и братовчедка й Мирей.
— Твоя племенница? — попита Морис и изпусна тъканта, сякаш се бе опарил.
— Любимата ми „племенница“ — уточни художникът. — На която при това съм настойник. Дядо й бе един от най-близките ми приятели. Почина преди няколко години. Граф Дьо Реми. Семейството ти, струва ми се, го познава.
Морис погледна слисан своя приятел.
— Валентин — обърна се Давид към момичето, — господинът, който ти оправя туниката, е известен в цяла Франция. Доскорошен председател на Националното събрание. Позволете ми да ви представя господин Шарл-Морис дьо Талейран-Перигор, епископ на Отон…
Мирей отскочи настрани, ахна и понечи да скрие голите си гърди с воала. В същия миг Валентин изписка така пронизително и силно, че едва не спука тъпанчетата на Морис.
— Епископът на Отон! — провикна се Валентин и се отдръпна от него. — Той е дявол с копита!
Момичетата скочиха от подиума и побягнаха към вратата. Морис погледна с крива усмивка художника в другия край на ателието.
— Обикновено не въздействам по този начин на нежния пол — отбеляза той.
— Май славата ти се носи навред — отвърна художникът.
