Осем полностью

Струваше ми се доста интересно човек, който никога досега не бе успявал да реши докрай кръстословица в „Ню Йорк Таймс“, да разгадае предсказание, записано на салфетка. От друга страна, вече започваше да ми писва. Всеки разкрит пласт, изглежда, криеше свое значение, но поне бе на английски и имаше конкретен смисъл, друг бе въпросът, че съобщението не водеше никъде освен до други съобщения.

Въздъхнах, погледнах проклетото стихче, глътнах остатъка от брендито и реших да започна отначало. Каквото и да бе посланието, то бе скрито в стихотворението. Нямаше къде другаде да го открия.

В пет сутринта най-сетне набих в дебелата си глава, че няма смисъл повече да търся сред отделните букви. Може би посланието се криеше в отделни думи, както бе в бележката на Соларин. В мига, в който ме осени тази идея — може би третата чаша бренди също ми помогна, — погледът ми попадна на първото изречение от предсказанието:

Когато гледачката изричаше тези думи, тя се вглеждаше в линиите на дланта ми. Ами ако отделните редове на стихчето криеха друго скрито съобщение?

Взех листа за поредния опит. Къде беше ключът? Бях решила да приемам следите по-буквално. Тя твърди, че „линиите“, които могат да бъдат редовете, са „ключ“, също както римата, която, пренесена в цифри, образува „666“, Числото на звяра.

Трудно е да се каже, че внезапно ме осени вдъхновение, след като бях преседяла над проклетото предсказание цели пет часа, но точно така се почувствах. Бях сигурна, което се дължеше на недоспиване и малко повечко изпит алкохол, че съм открила отговора.

Римата на стихотворението не водеше просто до числото 666. Тя бе ключът към скритото съобщение. Листът, на който бе преписано стихотворението, бе целият надраскан и приличаше на карта на маршрута на космически кораб. Обърнах го, за да препиша стихотворението начисто на гърба и римата. Тя беше 1–2–3, 2–3–1, 3–2–1. Избрах съответната дума от всяко изречение и съставих ново двустишие:

Знаех с непоколебима увереност, доколкото това бе възможно след изпитите чаши алкохол, какво означават тези думи. Нали Соларин ми бе казал, че всички сме участници в шахматна игра? Гледачката пък ме бе предупредила за същото преди три месеца.

J’adoube. Докосвам. Докосвам Велис. „Извикай към Мене и Аз ще ти отговоря, ще ти покажа нещо велико и недостъпно, що ти не знаеш.“ Разразява се битка и ти си просто пешка в нея. Пешка от шахматната дъска на живота.

Усмихнах се, протегнах крака и посегнах към телефона. Въпреки че не можех да се свържа с Ним, можех да му оставя съобщение на компютъра. Ним бе специалист криптограф, вероятно най-добрият на света. Беше изнасял лекции, бе писал книги по този въпрос, нали така? Нищо чудно, че щом забеляза римата, се зае с написаното на салфетката. Веднага се бе сетил, че това е ключ. Само че мръсникът бе изчакал сама да го разгадая. Набрах номера, който ми бе дал, и му оставих прощалните си думи:

Небето просветляваше, когато реших, че е крайно време да си легна. Нямах желание да мисля повече, а и мозъкът ми бе напълно съгласен с това решение. Изритах пръснатата по пода поща и погледът ми бе привлечен от един от пликовете, тъй като на него нямаше нито марка, нито адрес. Очевидно беше донесен на ръка, а заобленият почерк, с който бе написано името ми, бе напълно непознат. Наведох се и го отворих. Вътре имаше картичка на лъскава плътна хартия. Седнах на леглото да я прочета.