Мистър Смит беше купил в Александрия лекарска чанта. Сега аз бях я взел със себе си. Мислех да излекувам раната на Гахар. Показах му едно шише с кехлибареножълт риванол и му обясних, че това е „нанай кобрай“ — добро лекарство. Ако той се съгласи да превържа раната на ръката му, тя бързо ще оздравее. За моя радост Гахар се съгласи. Измих раната му с риванол и я превързах. Казах му утре пак да дойде, за да я превържа отново. Друг един туземец имаше гнойна рана на крака си, която беше се подлютила от солената морска вода, но той решително се отказа от моето лекарство.
— Защо? — попитах го аз.
— Кобрай уин. — Лекарството е лошо — отвърна той.
— Откъде знаеш, че е лошо?
Той не отговори. Гахар загрижено ме попита дали няма да умре от моето лекарство. Уверих го, че ще оздравее, но думите ми едва ли го успокоиха. Стори ми се, че у него остана някаква тревога, която го смущаваше.
Раздадох по една басмена панделка на всички. Те веднага ги завързаха кой на главата, кой на ръката си и отидоха към гората, където бяха оставили оръжието си. Капитанът, който през всичкото време седеше в лодката и не изпущаше пушката от ръцете си, извика:
— Пазете се, те отиват за своите копия! В гората има въоръжени диваци!
— Сигурен ли сте? — попитах го аз, като се вглеждах към гората.
— Видях ги! Докато вие разговаряхте с тия тук, другите ни наблюдаваха скрити зад дърветата. Сега сигурно ще ни нападнат. Елате веднага в лодката и да се махаме по-скоро.
Но аз не послушах капитана, останах на брега и наблюдавах туземците. След малко те се върнаха. Всеки от тях носеше под мишница по един кокосов орех или по един пъпеш.
— Вземи — пръв пристъпи към мене Гахар и ми подаде едър кокосов орех.
Благодарих му от сърце и оставих ореха на пясъка. Останалите туземци един по един ми поднесоха своите подаръци, а след това ми помогнаха да ги пренеса в лодката. След това се простих с тях и им казах, че утре пак ще дойда.
— Ела, ела! — развикаха се всички. — Ще те чакаме! Щом нашата лодка се отдалечи от брега, най-малко петдесет въоръжени туземци излязоха от гората и заобиколиха Гахар и другите.
— Ето ги! — извика капитанът. — Нали ви казах, че в гората има диваци!…
— Защо да няма? Те вършат това, което правите и вие.
— Какво правя аз? — учуди се капитанът.
— Седите в лодката с пушка в ръка и ме пазите от тях, а те се крият в гората, за да помогнат на своите, ако ги нападнем.
Плантаторът ни чакаше на палубата. Като видя пъпешите и кокосовите орехи, той възкликна:
— О, търговията върви добре! За един метър басма — пет кокосови ореха и още толкова пъпеши. Отлично! — И като се усмихна, иронично добави: — Добър търговец ще стане от вас, сър! На Кокосовите острови аз продавам басмата два пъти по-евтино.
— Това не е търговия — възразих аз.
— А какво е?
— Размяна на подаръци.
— Глупости! — изсмя се плантаторът. После, като се замисли, по-меко додаде: — Не се сърдете, сър, не искам да ви обиждам. Търговията навсякъде си е търговия. Но какво ще правим, като свършим басмата и герданите?
— Ще ядем пъпешите, които сами ще си посеем — отвърнах аз.
Цяла седмица не бях виждал туземците от племето бома. Домъчня ми за Лахо, за стария Габон. Те сигурно всеки ден ме чакат при устието на реката, а може би вече мислят, че ще остана при техните врагове. Трябва да отида да ги видя. Нали им обещах да се върна при тях…
Една сутрин се приготвихме с капитана. Като чу, че отиваме в гората, далеч от залива, Смит каза:
— И аз ще дойда, сър. Но с едно условие: ще взема ловната си пушка.
— Вземете я — съгласих се аз. — Там вие можете да стреляте, колкото си искате, ако моите цветнокожи приятели ги няма. Но ако са там, в никакъв случай…
— Ако са там, аз няма да сляза на брега — прекъсна ме Смит.
— Защо да не слезете? Те не са опасни, уверявам ви. Само не стреляйте пред тях, защото ще избягат и никога вече няма да се върнат. А това не бива да стане. Може да се наложи да отидем да живеем при тях…
— В планината? Не съм съгласен — възрази Смит. — Ние не бива да напущаме тоя залив. Може случайно да мине оттук някой кораб и да ни отърве от тоя дяволски остров.
— И аз не съм съгласен да сменим яхтата и залива с джунглите — обади се капитанът. — Това ще бъде равносилно на погребение.
Смит и Стерн бяха прави. Племето бома живееше далеч от океана. Там не винаги имаше солена морска вода и ще трябва да ядем ямса и тарото безсолни. Нямаше и къде да се къпем — реката, която протичаше близо до селището, беше малка, плитка, не можеше да се плува в нея. Друго нещо е океанът. Освен това един ден край острова наистина можеше да мине случаен кораб и да ни откара в някое пристанище…
Лахо и неговите хора ги нямаше при устието на реката, но кокосовите орехи бяха на дървото. По това разбрах, че те още се надяват да се върна при тях.
