До обед никой не дойде от племето бома. Ние се изкъпахме, нахранихме се с консерви и легнахме на сянка. Смит и Стерн веднага заспаха, но на мен не ми се спеше. Отидох на брега, седнах под сянката на едно дърво и се замислих. Какво нещо е животът наистина! Играе си с мене, както вълните си играят с лодка без гребец. Аз не съм господар на себе си, не мога да правя каквото си искам и да живея, както ми харесва. Принуден съм да се скитам по света да търся работа на хиляди километри далеч от своя роден край, в чужди и непознати страни, далеч от близки и приятели. Къде бях преди една година? Или преди месец? Има хора, които пътуват по света с чекова книжка в джоба, теглят пари от банките и живеят за свое удоволствие. И все пак техният живот не е осеян с рози. Те са преситени и скучаят. Те приличат на хлебар, който всеки ден изпича стотици хлябове, а се насища само с един, или на готвач, който готви в казани и затова изяжда порцията си без охота, А на гладния всичко му е вкусно. Нахрани ли се днес, почва да мисли за утре…
Туземците не дойдоха и следобед. Реших да им оставя трите празни консервени кутии и басмата, която носех за тях, и ги окачих на дървото до кокосовите орехи.
— Да вземем орехите — предложи Смит.
— Не — възразих аз. — В яхтата имаме достатъчно.
— Търговията си е търговия, сър — настояваше Смит. Но аз решително се противопоставих.
— Тия хора ме храниха шест месеца, сър — казах аз. — Те напълно заслужават парче басма и няколко празни консервени кутии.
Очаквах Смит да ми каже: „С чужда пита помен правиш!“ Но той не каза нищо, може би защото тази нашенска поговорка не му беше известна.
Веднъж в малкия залив дойдоха двадесетина туземци и с възбудени гласове почнаха да изтикват лодките във водата. Между тях беше и Гахар. И той като другите викаше силно, дори се разпореждаше и даваше заповеди. Когато го попитах къде отиват, той със светнал поглед ми каза:
— Ела с нас! Отиваме на лов за маранга.3
— Не е ли опасно?
— Ела, ще видиш.
Седнах в лодката на стария си приятел и потеглихме към големия залив.
Близо до Скалата на ветровете, както туземците наричаха сушата, която се врязваше дълбоко в океана, имаше един голям коралов риф.4 През време на прилив водата го заливаше, а през време на отлив рифът се подаваше над водата и приличаше на малък остров. Приливът беше настъпил и сега водата беше го заляла. Като стигнаха над рифа, лодките се пръснаха в различни посоки. Туземците гребяха бавно и внимателно оглеждаха тъмнозелената повърхност на рифа, който беше обрасъл със сочни водорасли — най-любимата храна на морските костенурки. Сега туземците шареха с лодките си над рифа и ги търсеха. И наистина не се мина много време и от една лодка се чуха силни викове:
— Маранга! Маранга!
Всички лодки се устремиха нататък. Повърхността на рифа се виждаше добре през прозрачната вода. Костенурката пълзеше между водораслите и неспокойно обръщаше глава ту на една, ту на друга страна — изглежда, че и тя виждаше лодките и се чудеше накъде да бяга. Тя беше много голяма, около метър и половина дълга и толкова широка. Нашата лодка я приближи. Костенурката врътна опашка и бързо заплува към най-близкия край на рифа. Сигурно искаше да се скрие в дълбоката вода, но няколко лодки й пресякоха пътя и тя се върна обратно. Започна се бясна гонитба. Туземците кряскаха силно и удряха с веслата по водата, за да изплашат още повече и без това уплашеното безобидно животно. Наистина тя плуваше бързо, но лодките бяха се наредили в кръг и отвсякъде й преграждаха пътя към брега на рифа. Костенурката се въртеше ту в една, ту в друга посока, докато най-после се умори и все по-често почна да показва главата си над водата, за да поеме въздух. Тя нямаше хриле като рибите и не можеше да диша във водата. Когато си показваше главата, тя преставаше да движи дебелите си крака и застиваше без движение, докато поеме въздух.
Трима младежи се хвърлиха от лодките във водата и заплуваха към нея. Започна се опасна борба под водата. Младежите се мъчеха да хванат костенурката и да я обърнат по гръб — тогава тя е безсилна и не може да плува. Но костенурката яростно се защищаваше от нападателите с дебелите си крака, дълги половин метър, които завършваха с остри нокти, и не ги пускаше близо до себе си. Младежите често подаваха глави над водата, за да си поемат въздух, и отново се гмуркаха. Същото правеше и костенурката. Това дебнене, тази упорита борба беше много опасна. Ако костенурката засегне някого с ноктите си, можеше да смъкне кожата от гърба му и да го осакати. Ето тя си подаде главата над водата и отвори уста да поеме въздух. В същия миг един от младежите се метна на нея, хвана я с две ръце за шията и я обърна по гръб. Това беше най-рискованият момент от лова.
