— Той ще иска да офейка през ходника и помещението с кладенеца. Но това няма да му се удаде, ако Бил, който чака от другата страна е нащрек. Той ще го подгони към нас. Следвайте ме!
Хукнаха бързо надолу по стълбището. Пристигнали на най-долната площадка, те видяха беглеца на доста голямо разстояние пред себе си, фигурата му рязко се открояваше на светлината от неговия фенер. Сега се втурнаха напред с удвоена бързина, което, разбира се, не ставаше без шум. Преследваният чу стъпките зад себе си и от своя страна също увеличи бързината, така че дистанцията между него и преследвачите не се намали. След две минути беше достигнал помещението с кладенеца и стъпи по каменните плочи. Вече беше заобиколил наполовина кладенчовия отвор, когато на няколко крачки пред него отекна силния глас на Бил.
— Спри! На мига спри или стрелям!
Хоенег толкова се уплаши от това, да намери и тук изхода препречен, че залитна няколко крачки назад. За нещастие стъпи върху една плоча, която се бе разхлабила и сега хлътна рязко под тежестта му, и то към страната, където в непосредствена близост зееше кладенчовият отвор. По този начин той изгуби твърдата опора под нозете си. Размаха ръце във въздуха, вдигна единия крак, за да потърси някаква опорна точка, и така загуби окончателно равновесие… един грозен пронизителен крясък и той се сгромоли гърбом в дълбочината. Донесе се глух, пляскаш звук… тялото на графа се бе разбило.
Няколко мига по-късно в помещението с кладенеца се появи Фред със своите спътници.
— Бил!
— Фред!
— Къде е Лудия граф?
— Изтърси се в кладенеца.
— В кла… — от изумление и стрес словото заседна в устата му. Също никой от другите не пророни изпърво нито дума.
Беше миг на ужаса. Тази страховита дълбочина долу… тялото непременно трябваше да се е смазало.
— Бог го осъди! — извика накрая Фред, чието лице бе станало мъртвешки бледо. — Той изпревари присъдата на хората. Тръпки ме побиват! Да се махаме от това злокобно място!
Катомбо пристъпи предпазливо до ръба на кладенеца и се ослуша надолу. Не можеше да се долови и най-малкият звук — нямаше никакво съмнение, графът беше мъртъв. После се обърна към спътниците си и гласът му потреперваше, когато каза:
— Аз съм негов роднина и би било неблагородно от моя страна да изпитвам удовлетворение от неговата смърт. Но за мен щеше да е също така болезнено да го видя пред решетката на съда. По този начин работата намери своето решение. Да вървим!
— Да, да вървим! — пригласи Фред — Но първо трябва да изчакаме Герд и Магда, които сигурно се безпокоят за нас. Капитане, вземете този фенер и идете да доведете двамата!
Шуберт грабна светилото и побърза обратно по ходника и нагоре по витата стълба до тъмницата на Магда. Тя вече се беше съвзела.
— Как стоят нещата? — попита Герд.
— Добре, много добре… за нас!
— Къде е графът? — подпита Магда боязливо и сгуши глава на гърдите на Герд.
— Мъртъв! Искаше да се измъкне през стаята с кладенеца и се изсипа вътре.
— Милостиви небеса! — извика младият мъж ужасен.
— Идвайте бързо! Другите ни чакат. Тук няма какво повече да търсим.
Герд взе момичето на ръце и закрачи напред. Баща му го последва и заключи картината-врата след себе си. Скоро стигнаха при чакащите.
Най-потресен от внезапната смърт на графа беше кастеланът на замъка Гайслер. Той беше пропаднал човек и помощник във всички негови безобразия, ала не беше издъно закоравял. Когато видя господаря да пада непосредствено пред очите му в кладенеца, доби усещането, сякаш някой прекара ледена ръка по гръбнака му. Неговата съпротива бе напълно сломена, толкова повече, че сега нямаше защо да се страхува от господаря си, ако издадеше неговите тайни.
След като напуснаха кладенчовото помещение и заключиха вратата, Фред се обърна към Гайслер.
— Обеснико, с твоя господар приключихме, той си намери своето възнаграждение. Сега идваш ти наред!
— Милост, милост! — заскимтя пленникът. — Аз искам всичко да призная.
— Познаваш ли брат ми Теодор фон Голвиц?
— Да, хер, познавам го.
— Знаеш ли дали е още жив?
— Той е жив.
Този отговор дойде за Фред, който очакваше, наистина някаква определена вест, но вече почти не бе смял да се надява да го види отново жив, така неочакван, че той изгуби самообладание. Почувства се съвсем слаб и се обърна настрани, за да прикрие вълнението си. Катомбо забеляза това и му каза съчувствено:
— Хер барон, успокойте се и позволете аз да задам вместо вас необходимите въпроси на този мъж! Вие сте твърде развълнуван, за да го сторите… Е, хубостнико, — обърна се той към пленника — ти каза, че хер барон фон Голвиц е още жив. Къде се намира той?
— Съвсем наблизо в една подземна килия.
— Ще ни водиш ли дотам?
— Да.
— Кой хранеше затворника?
— Аз самият.
— А когато отсъстваше от крепостта?
— Моята жена.
— Какво получаваше той?
— Вода и хляб — отговори онзи колебливо.
— Друго нищо?
— Не.
— Та вие сте били много щедри, бе! Дяволът дано ви възнагради един ден за вашето милосърдие! Учудва ме само как Хоенег не е смъкнал своя съперник изцяло от врата си!
— Хер, аз нямаше да го допусна, аз не съм убиец.
