— Това го казваш естествено само за да се оправдаеш. Но ще ти призная, че бих бил доволен, ако не лъжеш. Води ни сега към тъмницата!
Малкото шествие се раздвижи. Пленникът вървеше начело с Бил, който не го изпускаше нито секунда из очи. Фред ги следваше с неописуеми чувства в сърцето, после идваха другите.
При ведрото с водата кастеланът спря.
— Ние сме на самото място и се намираме точно пред тайната тюрма.
— Та тук не се вижда никаква врата! — удиви се Катомбо.
— От външната страна тя е измамливо наподобена на скалата, Внимавайте!
Той се наведе и взе от земята един малък камък. Наяве излезе краят на някаква желязна щанга. Той я натисна настрани и пред тях тутакси се отвори тясна врата от талпи. Една отблъскваща миризма ги лъхна от дупката, която се намираше зад нея. Когато Бил освети вътре, съгледаха една обгърната от дрипи човешка фигура, която лежеше на земята, прикована с верига. Една полусчупена стомна за вода стоеше до сноп прогнила слама, служеща за постеля.
— О, мили Боже! — възкликна Катомбо. — Това човек ли трябва да е? Вие ли сте, хер фон Голвиц?
Фигурата се надигна от земята. Две страшни очи се впериха в мъжете от едно прилично на череп лице.
— Махнете светлината! — прозвуча глухо и дрезгаво. — Тя ми изгаря очите и мозъка. Пръждосвайте се!
— Хер фон Голвиц, искате ли да бъдете свободен?
— Свободен! — отекна обратно. — Свободен при вас означава мъртъв! Да, убийте ме, макар аз вече да съм умрял!
— Хер фон Голвиц, ние ви носим свободата и ви поздравяваме от вашия брат Фред.
Тук Фред повече не може да се сдържи. Той избута Катомбо настрани и връхлетя в килията.
— Теодор!
Прозвуча ужасен крясък, после в бордея настана тишина, Чуваше се само шумът от целувките, с които младият мъж покриваше устата на своя изпаднал в безсъзнание брат.
Катомбо или граф Вилхелм фон Хоенег, както сега ще го наричаме, направи следното предложение:
— Аз ще вляза през главния вход на крепостта и бих помолил хер Санфорд да ме придружи, за да отведем кастелана на сигурно място. Когато това стане, ще поискам да дойдат да приберат него и цялата компания. Смятам, че две коли ще бъдат достатъчни за тази цел. Междувременно ще дам в крепостта необходимите разпореждания за посрещането на моите подопечни питомци. А сега, струва ми се, е време да напуснем това трагично място, ако не искаме да бъдем изненадани от мрака.
Само след късо време малкото шествие се раздвижи. Бил вървеше начело с пленения кастелан, после следваше Герд, който носеше Магда, зад него Фред с брат си Теодор и накрая капитанът с графа.
Когато стигнаха стръмното стълбище, водещо към канала, Магда се притисна още по-силно към гърдите на своя закрилник и прошепна:
— Герд, мили Герд, ти ме отнесе оттам горе на ръце; трябва и в живота да ме носиш на тези ръце! Искаш ли?
— О, с какво удоволствие, с какво безкрайно удоволствие! — увери тържествено Герд и прилепи една задушевна целувка върху несъпротивяващите се устни…
Една година по-късно бе осветен новоизграденият замък Хелбигсдорф. Средствата на майора далеч нямаше да стигнат, ала херцог Макс бе предоставил на разположение необходимата сума в знак на признателност към заслугите на стария ветеран.
Естествено Негово сиятелство беше поканен заедно със съпругата си за тържеството на този ден. Освен тях Хелбиг бе пожелал да види при себе си само онези, които стояха най-близо до сърцето му.
И ето че се зададе нагоре по хълма една дълга върволица коли. Начело се виждаше херцогската каляска.
— Те идват! — извика Синята.
— Всички! — прибави Зелената.
— Всички заедно! — допълни Пурпурната.
Колите изтрополяха в двора и техните пасажери бяха подобаващо посрещнати. Зад херцогската двойка слезе Герд.
После следваше капитан Шуберт с Каравей, исполинът Бил, Санфорд, двамата фон Голвиц, ковачът Шуберт със своята жена и накрая граф Вилхелм Хоенег, по-раншният Нурван паша.
Последва поздравяване и ръкостискане, едно питане и отговаряне, което сякаш не искаше да знае край, и мина дълго време, преди гостите да разгледат замъка във всичките му помещения и да могат да пристъпят към трапезата.
Херцогът водеше председателството. Той сияеше от удоволствие и отражението от неговото щастие падаше върху красивия лик на съседката му Магда. Той имаше особен маниер в разговора и му личеше, че е подготвил разни изненади, Сега тъкмо се обърна към Каравей:
— Навярно знаете, че бях приятел на известната вам Лилга?
— Зная, разбира се, Ваше сиятелство! — отговори кормчията.
— Чух, че с вашия камарад Шуберт искате да напуснете служба?
— Така е. Ние остаряхме и…
— Да, да — прекъсна го херцогът. — Но като кормчия не се излиза в пенсия. Да кажем лейтенант?
— О-о, Ваше сиятелство…! — изпелтечи щастливецът.
— Стига, стига! И понеже вие — обърна се той към Шуберт — по време на плаването ви до Острова на скъпоценностите сте се проявил като кадърен капитан, то получавате същия ранг в моята флота.
— Дано брамстенгата… ах, прощавайте, Ваше сиятелство… аз, капитан? — провикна се доблестният Балдуин.
