Освободена любов полностью

Джейн примигна и погледна към чашата с какао, която държеше. Нещо капеше в нея. Боже… По лицето й се стичаха сълзи, падаха в чашата и мокреха ризата й. Цялото й тяло трепереше. Коленете й бяха омекнали, а болката в гърдите й беше нетърпима. По някаква налудничава причина искаше да се свие на пода и да вие.

Изтри бузите си и огледа кухнята. На плота имаше мляко, кутия с какао и лъжица. От тенджерата на печката се вдигаше пара. Шкафът вляво не беше напълно затворен. Не можеше да си спомни да е вадила от там каквото и да било, нито пък да е приготвяла какаото в чашата, но пък, от друга страна, това беше често срещано при повтарящи се, обичайни действия. Съзнанието ти се изключва.

Какво беше това, по дяволите? През прозореца, намиращ се от другата страна на къта за хранене, тя видя, че някой стои пред самия й апартамент. Мъж. Огромен мъж. Беше застанал извън светлината, хвърляна от уличната лампа, и не можеше да види лицето му, но знаеше, че се взира в нея.

Без видима причина сълзите й заваляха като порой. И стана още по-зле, когато непознатият мъж се обърна и тръгна по улицата.

Джейн захвърли чашата на плота и изхвърча от кухнята. Трябваше да го настигне. Трябваше да го спре.

Когато стигна до вратата, нетърпимо главоболие я повали на пода, сякаш някой я беше препънал. Просна се на студените бели плочки в коридора, после се завъртя на една страна, впила пръсти в слепоочията си, и изохка.

Лежа Бог знае колко време така, като дишаше дълбоко и се молеше болката да отслабне. Когато накрая това се случи, тя повдигна горната част на тялото си от пода и се протегна към входната врата. Чудеше се дали не е претърпяла инсулт, но не беше забелязала значително нарушение на зрението. Просто едно ужасно, връхлетяло я светкавично главоболие.

Може би бе последствие от грипа, мъчил я през целия уикенд. Вирусът се разхождаше из болницата от седмици и накрая я беше отнесъл като увехнал розов цвят. В което имаше логика. Не беше боледувала от много отдавна и очевидно й беше дошло времето.

И на друго май му бе дошло времето. По дяволите, беше ли се обадила изобщо да уговори нова дата за интервюто в „Кълъмбия“? Нямаше никаква представа… Което значеше, че вероятно не го е направила. Дори не си спомняше как си е тръгнала от болницата в четвъртък вечер.

Не беше сигурна колко време е прекарала като изтривалка пред вратата, но в някакъв момент часовникът над камината започна да бие. Онзи, който беше стоял в кабинета на баща й в Гринич. Старомоден, от масивен месинг, производство на „Хамилтън“. От дете можеше да се закълне, че отмерва часовете с британски акцент. Винаги беше мразила проклетата вещ, но пък беше точен.

Шест часа сутринта. Време беше да тръгва за работа.

Хубав план, но когато се изправи, разбра със сигурност, че няма да отиде в болницата. Виеше й се свят, чувстваше се слаба и отпаднала. Нямаше начин да работи адекватно в това състояние. Още си беше сериозно болна.

Да му се не види… Трябваше да се обади. Къде бяха пейджърът и телефонът й?

Намръщи се. Якето и чантата й, приготвена за Манхатън, стояха до вратата на дрешника в коридора.

Нито следа от мобилния й телефон. Нито пък от пейджъра.

Затътри се с мъка на горния етаж и провери до леглото, но не бяха там. Върна се обратно на първия етаж и погледна в кухнята. Нищо. А и дамската й чанта, с която винаги ходеше на работа, липсваше. Възможно ли бе да я е оставила в колата през целия уикенд?

Отвори вратата към гаража и автоматичното осветление се включи.

Странно. Колата й беше паркирана на обратната страна. Тя винаги влизаше на заден ход.

Което доказваше колко не е била на себе си.

Разбира се, чантата й беше на предната седалка и тя се наруга наум, докато влизаше обратно в апартамента и набираше. Как бе възможно толкова време да не се обади в болницата? Въпреки че не беше дежурна, никога не допускаше да не могат да се свържат с нея за повече от пет часа.

Имаше оставени съобщения, но за неин късмет нищо спешно. Важните, отнасящи се до пациенти, бяха пренасочени към колегите й, които бяха дежурни, а с останалите можеше да се заеме по-късно.

Беше на път да излезе от кухнята, като целта й беше най-краткото разстояние до спалнята, когато погледна към чашата с какао. Нямаше нужда да проверява, за да знае, че е изстинало, така че по-добре беше да го изхвърли. Отиде и взе чашата, но се спря пред мивката. По някаква причина не можеше да се накара да го излее. Остави го обратно на плота, където си беше.

В спалнята на горния етаж свали дрехите си, остави ги разпилени по пода, навлече една тениска и се пъхна в леглото.

Докато се наместваше между чаршафите, усети, че тялото й е схванато, особено вътрешната страна на бедрата и основата на гърба. При други обстоятелства би казала, че е прекалила със страхотен секс… или това, или е изкатерила някоя планина. Но истината бе, че просто имаше грип.

По дяволите. „Кълъмбия“. Интервюто.