Освободена любов полностью

Но е хубава, помисли си Ви, когато влезе. Цветовете отново бяха бяло и кремаво, но тук поне не се чувстваше нужда от уредник на музей. Масата и столовете в къта за хранене бяха от светло дърво и с подходящ размер за помещението. Плотовете бяха от лъскав гранит, а електроуредите — от неръждаема стомана.

— Направих ремонт миналата година.

Последваха още празни приказки, като и двамата пренебрегваха надписа: „Край на играта“, мигащ на екрана.

Ви приближи към шкафовете и напосоки отвори най-горния вляво. Бинго. Какаото беше точно там.

Взе го и го остави на плота. После отиде до хладилника.

— Какво правиш? — попита тя.

— Имаш ли чаша? Тенджера?

Той взе кутията с мляко от вратата на хладилника, отвори я и я помириса.

Когато се върна обратно до печката, тя му обясни кое къде се намира с тих глас, сякаш изведнъж беше загубила способност да се контролира. Той се срамуваше да го признае, но се радваше, че тя е разстроена. Караше го да се чувства не така жалък и самотен насред това кошмарно сбогуване.

Беше истински мръсник.

Извади емайлирана тенджера и чаша от дебел порцелан, после запали котлона. Докато млякото се затопляше, той се загледа в това, което беше струпал на плота, и се почувства, сякаш разсъдъкът му си бе взел отпуск. Все едно участваха в реклама на „Нестле“. Такава, в която домакиня от предградията се върти из кухнята, а децата играят на снега, докато носовете им не почервенеят и ръцете им не премръзнат. Можеше да си ги представи. Групичката се прибира с викове, а доволната от себе си мамичка ги посреща в уютна обстановка, захаросана като в картините на Норман Рокуел13.

Можеше да чуе репликата, произнесена зад кадър: „Нестле“ винаги предоставя най-доброто. Тук нямаше нито деца, нито майка. Нямаше и преливащи от щастие сърца, въпреки че апартаментът беше достатъчно хубав. Това беше чаша какао от действителността. Такава, каквато даваш на някого, защото не можеш да измислиш какво друго да направиш, понеже и двамата не сте на себе си. Такава, която забъркваш, защото стомахът ти се е свил на топка, а устата ти е пресъхнала и толкова ти се иска да заплачеш, но мъжкото в теб е прекалено много, за да позволиш да се разкриеш до такава степен.

Такава, в която влагаш цялата си обич, останала неизказана с думи, защото не намираш глас или възможност да заговориш за нея.

— Нищо ли няма да помня? — попита тя рязко.

Той добави още малко какао и го разбърка с лъжичката, загледан как се разтваря в млякото. Не можеше да отговори. Просто не можеше да го изрече.

— Нищо ли? — подкани го тя.

— Доколкото съм наясно, от време на време може да имаш някакво усещане, предизвикано от предмет или мирис, но няма да можеш да го определиш. — Той топна показалеца си, за да провери температурата, после го облиза и продължи да бърка. — Вероятно ще имаш неясни сънища, защото съзнанието ти е много силно.

— Ами пропуснатият уикенд?

— Няма да го чувстваш като пропуснат.

— Как е възможно?

— Ще го заместя с друг.

Тя не продължи с въпросите и той хвърли поглед през рамо. Стоеше пред хладилника, обвила ръце около себе си, а очите й блестяха.

По дяволите. Добре, променяше си решението. Не искаше тя да се чувства чак толкова зле. Би направил всичко, за да не разбива сърцето й.

И имаше властта да го предотврати.

Вкуси това, което се канеше да сервира, остана доволен от температурата и изключи котлона. Докато изсипваше течността в чашата, нежното й бълбукане обещаваше успокоение и удовлетвореност за неговата жена. Занесе й я и когато тя не посегна да я вземе, се протегна и хвана едната й ръка. Пое от него горещото какао само защото той я принуди, но не отпи. Притисна чашата към гърдите си, обхванала я плътно с длан.

— Не искам да си тръгваш — прошепна тя с болка и сълзи, звучащи в гласа й.

Той постави голата си длан върху бузата й и почувства топлината и мекотата на лицето й. Знаеше, че когато си тръгне, ще остави проклетото си сърце при нея. Разбира се, то щеше да продължи да бие в гърдите му и да движи кръвта му, но отсега нататък щеше да е просто механична функция.

Я стига! Винаги е било така. Тя просто успя за кратко да му вдъхне живот.

Придърпа я в прегръдките си и опря брадичка в главата й. Вече никога нямаше да му се случи да подуши мириса на какао и да не помисли за нея.

Точно когато затвори очи, почувства тръпки да пробягват по гръбнака му, достигнаха до тила и завършиха в основата на челюстта му. Слънцето изгряваше и тялото му напомняше, че тръгването му вече не е в бъдещето, а в настоящето… в непосредственото настояще.

Отдели я от себе си и притисна устните си в нейните.

— Обичам те. И ще продължа да те обичам дори когато не знаеш за съществуването ми.

Миглите й затрептяха в опит да спре сълзите, но те бяха прекалено много, че да ги задържи. Той обърса лицето й с палец.

— Ви… аз…

Той изчака за секунда. Тя не продължи, той хвана брадичката й и се загледа в очите й.

— О, боже, ще го направиш — каза тя. — Ти ще…