Той изстена нетърпеливо и повдигна таза си. Продължаваше да е все така твърд, въпреки че беше свършил няколко пъти и изглеждаше готов да го направи отново.
Тя се покатери на масата и разтвори бедра. Дишането му през носа така се учести, че тя се разтревожи. Посегна да махне топката от устата му, но той завъртя глава.
— Сигурен ли си?
Той закима яростно и тя се отпусна върху покритите му със сперма бедра. Настани се върху твърдия му член, вагината й се разтвори за него и го погълна. Той завъртя очи и клепачите му трептяха, все едно бе на ръба на припадък. Проникваше в нея до границата на възможното.
Докато тя се движеше върху него, свали блузата и сутиена си. Чу се силно изскърцване, когато Ви опъна каишите. Ако беше свободен, тя беше сигурна, че вече щеше да е по гръб под него.
— Гледай ме как те обладавам — каза тя и плъзна ръка по шията си. Когато пръстите й намериха белезите от ухапването му, Ви отдели устни от топката и ръмжейки оголи кучешките си зъби, които се забиха в пластмасата.
Тя продължи да се докосва по мястото, където я беше ухапал, като се изправи на колене и се намести върху ерекцията му. С тласък се плъзна надолу и в мига, когато отново проникна в нея, той достигна оргазъм и я изпълни цялата. Когато спазмите отшумяха, все още бе твърд.
Джейн никога не бе имала тъй наситено сексуално изживяване, както когато се устреми в ритмични движения, седнала върху него. Харесваше й, че цялото му тяло е във восък и собствените му сокове, че кожата му блести от пот и на места просветва в червеникаво. Тя му беше причинила това, а той я обожаваше за стореното и по тази причина чувстваше, че е правилно.
Когато настъпи и нейната кулминация, тя се вгледа в широко отворените му, пълни с див възторг очи.
Пожела си никога да не го напуска.
Фриц зави по една алея за паркиране пред жилищна сграда и докато спираше мерцедеса, Ви огледа мястото през предното стъкло.
— Хубаво е тук — обърна се към Джейн.
— Благодаря.
Той замълча, завладян от случилото се в пентхауса през последните два часа. Нещата, които беше правила с него… Досега не беше преживявал нищо така еротично. Нито беше вкусвал сладостта, последвала след това. След като приключиха, тя го отвърза и го отведе под душа. Течащата струя отми всичко. Восъкът също беше отстранен. Но пречистването беше най-вече вътрешно.
Искаше му се червените следи, които беше оставила по тялото му, да се запазят. Искаше ги върху кожата си за постоянно.
Боже, не можеше да понесе да я пусне да си тръгне.
— Откога живееш тук? — попита.
— От около десет години.
— Районът е добър за теб. Близо е до болницата. Съседите свестни ли са? — Какъв хубав коктейл празни приказки, а в това време къщата на домакините на партито гореше.
— Половината са млади висшисти, а останалите са възрастни хора. Шегуваме се, че се изнасяш или защото се жениш, или защото отиваш в старчески дом. — Тя кимна към апартамента вляво от нея. — Господин Ханкок се премести преди две седмици на място, където ще може да получава помощ. Новият съсед, който и да е той, вероятно ще е като него, защото първият етаж обикновено е за възрастни. Между другото, не спирам да дрънкам.
А той бавеше тръгването си.
— Както вече казах, обичам гласа ти, така че продължавай.
— Правя го само когато съм с теб.
— Което ме превръща в късметлия. — Той погледна часовника си. По дяволите. Времето изтичаше като водата от ваната и оставяше след себе си студена празнина. — Може ли да разгледам жилището ти?
— Разбира се.
Той излезе пръв от колата и огледа наоколо, преди да отстъпи и да й позволи да слезе. Нареди на Фриц да си върви, тъй като той щеше да се дематериализира обратно у дома. Докато
Джейн отвори вратата с един-единствен ключ и завъртане на топката. Нямаше охранителна система. Само една ключалка. А отвътре нямаше резе или верига. Въпреки че тя нямаше врагове за разлика от него, това не беше достатъчно безопасно. Той щеше да…
Не, нямаше да направи нищо по въпроса. Защото само след няколко минути щеше да е непознат.
За да не си изпусне нервите, той се огледа наоколо. Мебелировката не отговаряше на стила й. На фона на стените с цвят на слонова кост махагоновите мебели и маслените платна придаваха на обстановката вид на музей. От времето на Айзенхауер.
— Мебелите ти…
— Бяха на родителите ми — каза тя и остави якето и чантата си. — След като починаха, преместих от къщата в Гринич тук всичко, за което имаше място. Направих грешка. Имам чувството, че живея в музей.
— Разбирам какво имаш предвид.
Той се разходи из дневната, като разглеждаше вещите, чието място бе в къща в колониален стил в квартал, достоен за Брус Уейн12. Те сякаш смаляваха жилището и задръстваха стаите, които без тях биха изглеждали просторни.
— Наистина не знам защо ги пазя. Не ги харесвах още като бях дете. — Тя се извърна и замълча.
По дяволите, той също не знаеше какво да каже. Знаеше обаче какво да направи.
— Кухнята е натам, нали?
Тя тръгна надясно.
— Не е голяма.
