— Би било прекалено да се надявам на такова нещо. — Той я целуна по слепоочието, затвори очи и си позволи да започне да се унася в дрямка.
Но не беше писано да се случи. Над него премина черна сянка, наруши покоя му и го тласна към страх и паника. Обясни си го с факта, че когато едва не пропуснеш шанса си да бъдеш с обичания от теб, после е нужно малко време да се успокоиш.
Това тълкуване не свърши работа. Знаеше, че е нещо друго. Нещо прекалено ужасяващо, че да мисли за него. Като бомба в пощенската кутия.
Боеше се, че съдбата още не е приключила с тях двамата.
— Добре ли си? — попита Джейн. — Трепериш.
— Добре съм. — Той се приближи още повече към нея. — Стига ти да си до мен, аз съм добре.
От другата страна Фюри се спусна по склона на амфитеатъра, съпровождан от Зи и Рот. Скрайб Върджин и Директрис чакаха в центъра на сцената, и двете облечени в черно. Директрис не изглеждаше много доволна. С присвити очи и стиснати устни тя държеше здраво медальона, висящ на врата й. Скрайб Върджин беше като затворена книга. Лицето й беше под качулката, но дори да беше открито, Фюри се съмняваше, че би могъл да отгатне какво си мисли.
Той спря пред златния трон, но не седна. А никак не би било зле. Имаше чувството, че плава във въздуха, сякаш не ходеше, а тялото му се носеше. Главата му беше някъде другаде, а не на раменете му. Може да бе заради червения дим, помисли си той. Или пък заради факта, че се свързваше с около четирийсет жени.
— Рот, син на Рот — произнесе Скрайб Върджин. — Доближи се и ме поздрави.
Рот отиде до ръба на сцената и коленичи.
— Ваша святост.
— Имаш въпрос към мен. Задай го сега и го формулирай точно.
— Ако няма да е неуважително, бих помолил Фюри да получи разрешение да участва в битките, както това беше позволено на Вишъс. Имаме нужда от воини.
— Склонна съм да го приема. Ще живее там…
Фюри я прекъсна рязко.
— Не. — Всички се обърнаха към него и той добави: — Ще остана тук. Ще се бия, но ще живея тук. — После се поклони леко, за да се извини за грубостта си. — Ако не е неуважително.
Зейдист отвори уста, а по уплашеното му лице се изписа: „Какви ги дрънкаш?“, но Скрайб Върджин се изсмя леко и това го накара да замълчи.
— Така да бъде. Избраниците ще предпочетат това. Аз също. Сега се изправи, Рот, син на Рот, и да започваме.
Кралят се изправи в пълния си ръст, а Скрайб Върджин повдигна качулката на робата си.
— Фюри, син на Агъни, предлагам ти позицията на Примейл. Съгласен ли си?
— Да.
— Ела на подиума и коленичи пред мен.
Не чувстваше краката си, докато вървеше и изкачваше няколкото стъпала. Не почувства и допира на мрамора, когато коленичи пред Скрайб Върджин. Когато ръката й се озова на главата му, не потрепна, дори не мигна. Чувстваше се като пътник в нечия кола, подвластен на желанието на шофьора по отношение на скорост и посока. Да се оставиш на течението, беше най-добрата реакция.
Странно, защото той сам беше избрал това. Беше се предложил.
Само Господ знаеше къде щеше да го отведе това решение.
Думите, изричани от Скрайб Върджин, звучаха на Древния език, но той не можеше да се съсредоточи върху смисъла им.
— Изправи се и вдигни очи — завърши Скрайб Върджин. — Срещни се със своите спътници, чийто господар ще бъдеш, чиито тела ще владееш и задоволяваш.
Когато стана на крака, видя, че завесата се разтваря и всички Избраници са наредени зад нея. Робите им бяха кървавочервени и блестяха като рубини на белия фон. Поклониха се като една.
Изведнъж Зи скочи на сцената и го хвана за ръката. Какво ставаше, по дяволите… О, ясно. Беше се килнал на една страна. Вероятно щеше да се строполи на земята. Не би ли било ужасно?
Гласът на Скрайб Върджин прокънтя с цялата й мощ, отразена в него.
— Сторено е. — Призрачната й ръка се повдигна и тя посочи към храм на хълма. — Отправи се към покоите си и вземи първата сред всички. Направи каквото се очаква от теб като мъж.
Пръстите на Зейдист се впиха в ръката му.
— Мили боже, братко…
— Престани — процеди Фюри. — Всичко ще бъде наред.
Отдели се от близнака си, поклони се на Скрайб Върджин и Рот, заклатушка се надолу по стълбите и тръгна по хълма. Тревата под краката му беше мека. Загадъчната светлина на Другата страна го обгръщаше. Нищо от това не му действаше успокоително. Чувстваше погледите на Избраниците върху гърба си и тяхното желание. Това го смрази въпреки действието на червения дим.
Храмът беше в римски стил. С бели колони и галерия над тях. Главната двойна врата имаше златни дръжки, той натисна дясната и влезе.
Тялото му мигом се напрегна. Опияняващата смесица от жасмин и тамян му подейства съблазняващо и го възбуди. Както и трябваше да стане. Пред него висеше бяла завеса, от чиито дипли струеше светлина. Трепкащо сияние, идващо от стотиците свещи.
Той дръпна завесата настрани. Ужасен от видяното, почти загуби ерекцията си.
