Освободена любов полностью

— Не се опитвай да си създадеш грозен образ пред мен. Няма да се получи. Ти си достоен мъж…

— Дяволите да го вземат…

— … който е пожертвал много заради своите братя. Може би прекалено много.

— Бела, спри.

— Мъж, който загуби крака си, за да спаси близнака си. Който се бие смело заради расата си. Който се отказва от бъдещето си заради щастието на свой брат. Трудно би могъл да си по-възвишен. — Взорът й беше твърд като стомана, когато погледна към него. — Не ми казвай кой си. Виждам те по-ясно, отколкото ти самият се виждаш.

Той закрачи из стаята, докато отново не се озова пред огледалото. Надяваше се от Другата страна да нямат огледала. Мразеше отражението си. Винаги го беше мразил.

— Фюри…

— Върви си — произнесе той дрезгаво. — Моля те да си идеш. — Тя не помръдна и той се обърна към нея. — Не ме карай да рухвам пред теб. Точно сега имам нужда от гордостта си. Тя е единственото, което ме крепи на крака.

Бела притисна уста с ръка и примигна бързо. После се стегна и заговори на Древния език:

— Бъди щастлив, Фюри, син на Агъни. Нека краката ти да вървят по равен път и мракът да се спуска нежно над раменете ти.

Той се поклони.

— Също и ти, Бела, обичана нала на моя роден брат, Зейдист.

Когато вратата се затвори зад гърба й, Фюри седна на леглото и сложи цигарата между устните си. Огледа стаята, която обитаваше, откакто Братството се беше нанесло в имението, и осъзна, че това не беше дом за него. Беше просто стая за гости. Луксозна и анонимна стая за гости. Четири стени, покрити с хубави маслени платна, красив килим и завеси, пищни като бална рокля.

Щеше да е хубаво да има дом.

Никога не беше имал такъв. След като Зейдист беше отвлечен като дете, неговата мамен се беше затворила в подземието, а баща му тръгна да търси бавачката, отвела Зи. Докато растеше, Фюри живееше сред движещи се живи сенки. Всички, дори догените, сякаш съществуваха на автопилот. Нямаше смях. Нямаше радост. Нито честване на празници.

Нямаше и прегръдки.

Фюри се научи да бъде тих и да не се пречка никому на пътя. Поне това можеше да стори като мил жест. Той беше копие на нещо изгубено. Постоянно напомняне за нещастие, от което никой не можеше да се отърси. Започна да носи шапки, за да крие лицето си. Докато се движеше, тътреше крака и се прегърбваше, за да бъде по-малък, по-незабележим.

Веднага щом премина преобразяването, тръгна да търси близнака си. Никой не го изпрати. Нямаше сбогуване. Изчезването на Зейдист беше изразходвало способността на членовете на домакинството да чувстват липсата на някого. Нищо не беше останало за Фюри.

Което всъщност беше добре. Улесни го много.

Около десет години по-късно научи от далечен братовчед, че майка му е умряла в съня си. Веднага се прибра у дома, но погребението беше минало без него. Баща му загина в битка около осем години след това. Този път Фюри успя да се прибере за погребението и прекара последната си нощ в семейния дом. После къщата беше продадена, догените освободени и сякаш родителите му никога не бяха съществували.

Липсата на корени не беше нещо ново за него. Чувстваше се така от мига, когато беше получил някакво самосъзнание като дете. Винаги се беше скитал и Другата страна не можеше да му предложи стабилност. Не можеше да създаде дом без близнака си. Или без братята си. Или без…

Спря се. Отказваше да мисли повече за Бела.

Изправи се и почувства протезата под тежестта на тялото си. Поразсъждава над иронията на номад като него да му липсва крайник.

Загаси цигарата, пъхна няколко други в джоба си и почти беше излязъл, когато спря и се обърна. С четири големи крачки се озова в дрешника си. Изщрака ключалка и се отвори метална врата. Протегна ръце и извади черен кинжал.

Положи длан върху оръжието. Почувства идеалния баланс и прецизността на дръжката, подходяща само за неговата ръка. Вишъс го беше изработил за него. Преди колко време? Седемдесет и пет години. Да, това лято щяха да се навършат седемдесет и пет години от присъединяването му към Братството.

Разгледа острието на светло. Седемдесет и пет години в преследване на лесъри, а по него нямаше нито драскотина. Извади друг кинжал, който беше използвал. Същата изработка. Ви наистина беше виртуоз.

Огледа всички оръжия, чувствайки тежестта им в ръцете си, и си представи Вишъс, застанал на прага на спалнята му по-рано, дошъл да съобщи, че Скрайб Върджин ще позволи размяната. В очите на брат му, който винаги имаше ледено изражение, се виждаше живот. Живот и надежда, а също и цел, към която да се стреми.

Фюри пъхна един от кинжалите в сатенения колан, опасващ кръста му, и върна останалите в сейфа. После се запъти към вратата с изправен гръб. Любовта си струваше жертвите, помисли, докато напускаше стаята си. Дори да не е твоята любов.