Освободена любов полностью

— Какво има?

Не можеше да опише срама си с думи. Чувстваше се себична и се тревожеше, че нейните недостатъци ще се отразят на всички Избраници.

Стомахът й се сви.

— Не изпълних задълженията си.

— Не си се провалила. Само отложихме… сливането. Все някога ще се случи.

Но тя не можеше да се отърве от гласовете в главата си. От страховете си.

— Може би все пак трябва да го направим.

Той се намръщи.

— Боже, наистина те е страх да не ги разочароваш.

— Те са всичко, което имам. Всичко, което познавам. — А Директрис беше заплашила да я прогони, ако не спази традицията. — Без тях съм съвсем сама.

Той се загледа в нея.

— Как се казваш?

— Кормия.

— Кормия, вече не си сама. Сега имаш мен. И знаеш ли какво? Забрави за разходката. Имам друга идея.

Проникването на разни места беше специалитет на Ви. Биваше го със сейфове, коли, къщи… офиси. Еднакво добре се справяше с жилищни и обществени сгради.

По тази причина отварянето на вратата към луксозното крило с кабинетите на отделението по хирургия в болница „Св. Франсис“ не беше никакъв проблем.

Промъкна се вътре и спусна мис, който наруши картината на охранителните камери, и му позволи да остане скрит за няколкото души, намиращи се в административната зона на комплекса.

Мястото си го биваше. Обширна и представителна рецепция, дървена ламперия по стените, персийски килими. Имаше няколко прилежащи кабинета с табелки…

Кабинетът на Джейн беше един от тях.

Ви се доближи и докосна с пръст месинговата табелка с името й до вратата. Върху полираната повърхност беше гравирано:

Надникна вътре. Миризмата й витаеше във въздуха, а една от белите й престилки лежеше сгъната върху конферентната маса. Бюрото й беше покрито с купчини документи и папки. Столът беше бутнат назад, сякаш си бе тръгнала на бегом или във връзка с нещо спешно. По стените висяха дипломи и сертификати, доказателство за стремежа й към усъвършенстване. Той потърка гръдната си кост.

Как ли щеше да потръгне между тях? Тя работеше много часове. Неговите посещения се ограничаваха само до нощно време. Ами ако не им стигаше?

Трябваше да им е достатъчно. Той нямаше намерение да иска от нея да се откаже заради него от живота си, изпълнен с толкова труд, усърдие и дисциплина. Все едно тя да поискаше той да се откаже от Братството.

Някой промърмори нещо и той погледна към далечния край на рецепцията, където светна лампа.

Беше време да се заеме с доктор Манело.

Не го убивай, нареди си Ви, докато вървеше към полуотворената врата. Би било ужасно, ако трябваше да се обади на Джейн и да й обясни, че шефът й сега наторяваше цветята.

Ви спря и огледа огромния офис срещу себе си. Мъжът седеше зад бюро, достойно за президент, и преглеждаше някакви документи, въпреки че беше два през нощта.

Намръщи се и вдигна поглед.

— Кой е там?

Не го убивай. Това би изкарало Джейн от релсите.

Но на Ви така му се искаше. Не можеше да спре да си представя как онзи беше коленичил и посягаше към лицето на Джейн. Този образ никак не подобри настроението му. Когато някой се домогваше до жените им, обвързаните вампири обичаха да довеждат нещата до край. По начин, който включваше капак на ковчег.

Вишъс бутна вратата, проникна в съзнанието на лекаря и замрази възприятията му, сякаш бяха парче месо.

„Имаш снимки на сърцето ми, докторе. Искам си ги обратно. Къде са?“, прати той послание в съзнанието на онзи.

Човекът примигна.

— Тук… на бюрото ми. Кой… си ти?

Въпросът го изненада. Обикновено хората не можеха да мислят, когато се намираха в това състояние. Ви се доближи и огледа морето от хартия.

— Къде на бюрото?

Погледът на мъжа се насочи към левия ъгъл.

— В папката. Там. Кой… си ти?

Любимият на Джейн, искаше да каже Ви. Щеше му се да го татуира на челото на Манело, та той никога да не забравя, че тя е заета.

Ви намери папката и я отвори.

— Къде са компютърните файлове?

— Изчезнаха. Кой…

— Няма значение кой съм. — Много беше упорит, но едва ли се става шеф на хирургията, ако си лежерен безделник. — Кой още знае за снимките?

— Джейн.

Звукът от името на Джейн, излизащо от устата на мръсника, не зарадва Ви, но той го отмина.

— Кой още?

— Доколкото знам, никой. Опитах… да ги изпратя в „Кълъмбия“, но не стана. Кой си ти?

— Дядо Коледа. — Ви претърси съзнанието на хирурга за всеки случай. Не откри нищо. — Време е да си вървя.

Но имаше едно нещо, което трябваше да знае.

— Кажи ми, докторе, ако една жена е омъжена, би ли се пробвал с нея?

Шефът на Джейн се намръщи и поклати глава.

— Не.

— Я виж ти. Верен отговор.