Освободена любов полностью

Разбира се, можеха да си говорят по телефона, да си пращат съобщения и имейли, а и вечерта щяха да се видят. Някак не й се струваше достатъчно. Искаше да спи до него, и то не само за няколко часа, преди да е дошло време за него да се бие или да се прибира у дома си.

Какво щеше да прави с шанса си за работа в „Кълъмбия“? Щеше да е още по-далече от него, но разстоянието имаше ли значение? Той можеше да се придвижва навсякъде. И все пак не й се струваше добра идеята да е прекалено далече от него. Веднъж вече го бяха простреляли. Ами ако имаше нужда от нея? Тя не можеше да се появи мигом.

Но какво щеше да стане с желанието й сама да си е шеф? Желанието да ръководи беше част от природата й и отиването в „Кълъмбия“ даваше добри възможности, дори да се наложеше да чака пет години, за да се издигне в йерархията.

Стига все още да искаха да я интервюират. Стига да получеше работата.

Джейн погледна следите от какао, останали по чашата.

Хрумна й налудничава идея. Абсолютно налудничава. И тя я отхвърли, приемайки я за доказателство, че главата й още не беше съвсем в ред.

Стана от масата и сложи чашата в миялната машина. Запъти се към душа. Половин час по-късно изкарваше колата си от гаража. По съседната алея зави миниван.

Семейство. Страхотно.

За неин късмет пътуването до центъра на града мина гладко. Когато стигна до „Трейд“, трафикът не беше натоварен и всички светофари по пътя светеха зелено, докато накрая не спря на червено пред сградата на „Колдуел Куриър Джърнъл“.

Телефонът й зазвъня. Вероятно от болницата, защото беше дежурна на повикване.

— Уиткъм.

— Здравей, докторе. Твоят мъж е.

Тя се усмихна до ушите.

— Здравей.

— Здравей — чу се шумолене на чаршафи от завъртането на Ви в леглото. — Какво правиш?

— Пътувам към работното си място. Ти какво правиш?

— Лежа по гръб.

Можеше да си представи колко добре изглежда сред черните си чаршафи.

— Та… Джейн?

— Да?

Той снижи глас.

— С какво си облечена?

— Болнична униформа.

— Секси.

Тя се засмя.

— Почти същото е, като да съм облечена в чувал.

— Не и ти.

— Ти в какво си облечен?

— Нищо… и познай къде е ръката ми, докторе.

Светофарът превключи и на Джейн й се наложи да си припомни как се шофира. Почти останала без дъх, тя попита:

— Къде?

Той отговори и тя едва не се блъсна в една паркирала кола.

— Вишъс…

— Кажи ми какво да правя, докторе. Кажи ми какво да правя с ръката си.

Джейн преглътна мъчително, отби… и му даде пълни инструкции.

Фюри си приготви цигара от червен дим, облиза хартията и я сви. Запали я и се облегна на възглавниците. Протезата му беше свалена и стоеше облегната на нощното шкафче. Носеше любимата си копринена пижама в тъмносиньо и яркочервено. Помиряването с Бела му беше донесло покой. Също и това, че беше обратно тук. Както и червеният дим.

Но не и разправията с Директрис.

Жената се беше появила в имението около половин час след пристигането им с Кормия и беше вдигнала врява до небето, че една от Избраниците е изчезнала. Фюри я беше отвел в библиотеката и пред Рот й беше обяснил, че всичко е наред. Каза й, че е променил решението си и се е върнал тук за известно време.

Директрис никак не беше очарована. Надменно го беше информирала, че като представителка на Избраниците настоява да разпита Кормия за случилото се в храма, за да установи дали церемонията е завършена.

В този момент Фюри реши, че не я харесва. В злите й очи прочете, че знае за несъстоялия се секс, и очевидно искаше да научи подробности, за да хвърли вината върху Кормия.

Как пък няма да го позволи. С усмивка на лицето той пусна бомбата и напомни на кучката, че като Примейл не е длъжен да й дава обяснения и че двамата с Кормия ще се върнат от Другата страна, когато им се иска и нито минута по-рано.

Намусената жена не продължи с настояванията. Беше наясно, че той я държи натясно. Очите й излъчваха ненавист, когато се поклони и се дематериализира.

Сериозно се замисляше да издейства отстраняването й от длъжността, въпреки че не беше сигурен как ще го направи. Не искаше такива като нея да командват. Тя беше жестока.

Фюри дръпна от цигарата с червен дим. Нямаше представа колко дълго да задържи Кормия тук. Тя вече искаше да се връща. Единственото, което знаеше със сигурност, беше, че тръгването й ще бъде по неин избор, а не наложено от правилата на Избраниците.

Колкото до него… От една страна, още искаше да е далече от имението, но Кормия донякъде улесняваше нещата. А и в някакъв момент наистина можеха да се върнат от Другата страна.

Изпусна дим и разсеяно потърка десния си крак, който свършваше под коляното. Долният край беше възпален, но винаги ставаше така в края на нощта.

Почукването на вратата го изненада.

— Влез.

Досети се кой е по начина на отваряне на вратата — бавно и само малък процеп.

— Кормия? Ти ли си? — Той седна и придърпа завивката над краката си.

Тя показа русокосата си глава през отвора, а тялото й остана в коридора.

— Добре ли си? — попита.

Тя поклати глава и заговори на Древния език.