— Да, права си — усмихна се Дюбоа. — Поне вече не хвърля предмети.
Спешното отделение „Т. Уибъл Джоунс“ на болница „Св. Франсис“ беше от най-висока класа благодарение на щедрия дарител, чието име носеше. Открит едва преди година и половина, комплексът, разположен на четири хиляди и шестстотин квадратни метра, се състоеше от две части, всяка с шестнайсет манипулационни зали. Пациентите в спешното се приемаха в корпус А или Б и оставаха под грижите на екипа, който ги е приел, докато не бъдат изписани, приети за лечение в болницата или изпратени в моргата.
В центъра на комплекса се намираше секторът, който персоналът наричаше Улея. Улеят беше само за спешни случаи, а те бяха два вида: „на колела“ — които биваха докарани с линейка, и „от покрива“ — които пристигаха на хеликоптерната площадка единайсет етажа по-нагоре. Тези, които идваха с хеликоптер, бяха в по-тежко състояние и ги транспортираха от разстояние в радиус двеста и четирийсет километра от Колдуел. За тези пациенти имаше специален асансьор — достатъчно голям да побере едновременно две болнични легла и десет души медицински персонал — който ги сваляше директно в Улея.
В травматологията имаше шест манипулационни зали, като всяка разполагаше с рентгенов апарат и ултразвук, кислороден апарат, медицински пособия и достатъчно много свободно пространство за движение. Операционният център, или контролната кула, беше разположен точно в средата, сред компютри и персонал, който, уви, вечно подтичваше. Във всеки един момент там имаше поне един приемащ лекар, четирима стажанти и шест сестри, и обикновено двама или трима пациенти, приети за лечение.
Колдуел, макар и далеч не така голям като Манхатън, изобилстваше от гангстери, престрелки между наркопласьорите и автомобилни катастрофи. Освен това там живееха три милиона души и можеха да се видят безкрайни варианти на човешка глупост: пистолет за пирони, улучил нечий корем, защото човекът се опитвал да си поправи ципа на джинсите; стрела, пробола череп, защото някой е искал да докаже без успех точния си мерник; съпруг, решил, че е страхотна идея да поправи печката, но го удрят двеста и двайсет волта, защото е забравил да я изключи от контакта.
Джейн живееше в Улея и беше негов господар. Като шеф на отделението по травматология тя носеше административна отговорност за всичко, което се случваше в шестте манипулационни, а също така беше изкарала обучение за работа в спешното отделение като травматологичен хирург. Всеки ден определяше кой трябва да отиде в хирургичното отделение на горния етаж и много пъти отменяше персонала с иглата и конците.
Докато чакаше да докарат простреляния, тя прегледа картоните на двамата пациенти, за които в момента се грижеха стажантите и сестрите. Всеки член на екипа по травматология беше лично подбран от Джейн и при избора си не се спираше задължително на възпитаници на университети от Бръшляновата лига, независимо че самата тя беше завършила Харвард. Това, което търсеше, бяха качества на истински войник, или както тя го наричаше „комплектът на Шерлок Холмс“: интелигентност, издръжливост и хладнокръвие. Особено хладнокръвие. Трябва да можеш да се владееш в критични моменти, ако искаш ситуацията да е под контрол.
Но това не означаваше, че състраданието не беше най-важно във всичко, което правеха.
Повечето от пациентите в спешното нямаха нужда да им се държи ръката или да бъдат успокоявани. Те или бяха упоени, или бяха в шок, защото кървяха като от решето, или някоя част от тялото им беше в плик с лед, или седемдесет и пет процента от кожата им беше изгорена. Пациентите имаха нужда от навременните грижи на добре обучени и хладнокръвни специалисти.
Техните семейства и любими хора, от друга страна, се нуждаеха винаги от любезно отношение и съчувствие, и от насърчение, когато бе възможно. Всеки ден животът на хората свършваше или започваше отново в Улея, и не само на пациентите, които спираха или започваха да дишат в болничното легло. Чакалните бяха пълни със засегнати: съпрузи, съпруги, родители, деца.
Джейн знаеше какво е да загубиш някого, който е бил част от теб, и докато вършеше лекарските си задължения, оставаше много чувствителна към човешката страна на медицината и технологиите. Грижеше се персоналът й да следва нейния девиз: „За да работиш в Улея, трябва да владееш двата аспекта на работата — манталитета на полеви хирург и съчувствието на перфектен болногледач“.
Както обичаше да казва на екипа си — винаги има време да подържиш ръката на някого и да чуеш тревогите му, да му предложиш рамо, на което да поплаче, защото за един миг би могъл да се озовеш на неговото място. Трагедията не подбираше и никой не беше застрахован от прищевките на съдбата. Без оглед на цвета на кожата или колко пари имаше човекът, дали беше гей или хетеросексуален, атеист или набожен, от нейната позиция всички бяха равни. И обичани от някого, някъде. Една сестра се приближи до нея.
— Доктор Голдбърг се обади, че е болен.
— Грип ли?
— Да, но се е уговорил с доктор Харис да го замести.
