Доктор Джейн Уиткъм вдигна поглед от картона на пациента, който подписваше, и се намръщи. Мануел Манело, шеф на хирургията в медицинския център „Св. Франсис“, летеше по коридора към нея като разярен бик и тя знаеше защо.
Щеше да последва грозна сцена.
Джейн надраска набързо инициалите си под предписаните лекарства, подаде картона обратно на сестрата, която се отдалечи забързано, сякаш бягаше за живота си. Добра защитна тактика и доста популярна наоколо. Когато шефът беше в такова настроение, всички се покриваха… Което беше логична постъпка, ако си наясно, че ще избухне бомба, и имаш капка здрав разум в главата.
Джейн се обърна с лице към него.
— Значи си чул?
— Вътре.
Когато влязоха вътре, Прийст и Дюбоа, двама от най-добрите със скалпела в „Св. Франсис“, хвърлиха по един поглед на шефа си, събраха купената от автомата храна и бързо напуснаха помещението. Вратата се затвори след тях безшумно. Сякаш и тя не искаше да привлича вниманието на Манело.
— Кога се канеше да ме уведомиш, Уиткъм? Или си мислеше, че „Кълъмбия“ се намира на друга планета и аз няма да науча?
Джейн скръсти ръце пред гърдите си. Тя беше висока жена, но Манело я надвишаваше с няколко сантиметра и имаше наистина атлетично телосложение. Широки рамене, едър гръден кош, големи ръце. На четирийсет и пет години, той беше в идеална физическа форма и се славеше като един от най-добрите ортопедични хирурзи в страната.
Беше плашещ, когато се ядосаше.
Добре, че тя запазваше хладнокръвие в такива ситуации.
— Знам, че имаш контакти там, но се надявах да са достатъчно дискретни, докато всъщност реша дали искам мястото…
— Разбира се, че го искаш. Иначе защо би си губила времето да се разкарваш до там? Заради парите ли е?
— Добре. Първо, не ме прекъсвай, и второ, понижи тона. — Манело прокара ръка през гъстата си коса и пое дълбоко въздух, а тя почувства угризение. — Трябваше да ти кажа. Сигурно ти е неприятно, че те оставих в неведение.
Той поклати глава.
— Не умрях от удоволствие, когато ми се обадиха от Манхатън, че един от най-добрите ми хирурзи има интервю за работа в друга болница, от бившия ми наставник.
— Фолчек ли ти каза?
— Не, един от подчинените му.
— Съжалявам, Мани. Не знаех как ще потръгне и не исках да вдигам много шум.
— Защо искаш да напуснеш?
— Искам нещо повече от това, което мога да постигна тук. Ще останеш начело, докато навършиш шейсет и пет, освен ако не решиш да се пенсионираш по-рано. В „Кълъмбия“ Фолчек е на петдесет и осем. Там имам по-добри шансове да стана шеф на хирургията.
— Направих те завеждащ на травматологията.
— Защото го заслужавам.
Устните му се извиха в усмивка.
— Я бъди малко по-скромна.
— Защо да си правя труда? И двамата знаем истината. А колкото до „Кълъмбия“, ти би ли искал да си подчинен на някого през следващите двайсет години от живота си?
Той притвори клепачи над тъмнокафявите си очи. За миг й се стори, че зърна плам в погледа му, но той сложи ръце на кръста, изправи рамене и бялата му престилка се опъна.
— Не искам да те загубя, Уиткъм. Ти си най-добрият ми травматологичен хирург.
— И трябва да мисля за бъдещето си. — Тя се приближи към шкафчето си. — Искам сама да съм си шеф, Манело. Такъв тип съм.
— Кога е проклетото интервю?
— Утре следобед. През уикенда съм почивка и не съм дежурна на повикване, така че ще остана в града.
— Мамка му.
На вратата се почука.
— Влез — извикаха едновременно.
Една сестра подаде глава.
— Спешен случай. Очаква се да пристигнат до две минути. Мъж на около трийсет. Прострелян, с вероятна перфорация на аортата. Сърцето е спирало два пъти в линейката. Ще поемете ли пациента, доктор Уиткъм, или да се обадя на доктор Голдбърг?
— Ще го поема. Подготви четвърта и кажи на Елън и Джим, че слизам веднага.
— Добре, доктор Уиткъм.
— Благодаря, Нан.
Вратата се затвори и тя погледна към Манело.
— Обратно на темата „Кълъмбия“. Би постъпил по същия начин, ако беше на мое място. Затова не ми казвай, че си изненадан.
Останаха мълчаливи за кратко, после той се приведе леко към нея.
— Няма да те оставя да си тръгнеш без борба. И ти не би трябвало да си изненадана.
Той напусна помещението и сякаш отнесе по-голяма част от кислорода със себе си.
Джейн се облегна на шкафчето си и се загледа към кухненския ъгъл, където на стената висеше огледало. Виждаше ясно отражението си. Бяла лекарска престилка, зелени панталони, късо подстригана руса коса.
— Добре го прие — каза на себе си. — Като се има предвид какъв е.
Вратата се открехна и Дюбоа подаде глава.
— Чисто ли е?
— Да. Слизам в Спешното.
Дюбоа отвори широко вратата и влезе. Стъпките му не издаваха нито звук по покрития с линолеум под.
— Не знам как го правиш. Ти си единствената, която не се нуждае от амоняк за свестяване след срещите си с него.
— Не е толкова лош.
Дюбоа изсумтя.
— Не ме разбирай погрешно. Много го уважавам. Наистина е така. Но не го понасям, когато е ядосан.
Тя сложи ръка на рамото на колегата си.
— Напрежението изхабява хората. Ти също си изпусна нервите миналата седмица, помниш ли?
