Тя повдигна тънкото одеяло, с което беше завит. Превръзката на гърдите му беше добре, така че продължи надолу по тялото му, избутвайки завивката да не й пречи. Прегледа превръзката на прободната рана и опипа коремната област. След като натисна леко, за да усети вътрешните му органи, тя огледа татуировките над пубиса, после видя белезите около слабините му.
Той беше частично кастриран.
Предвид хаотичните белези, не беше следствие от хирургическа намеса, по-скоро резултат от някакъв инцидент. Или поне тя се надяваше да е било инцидент, защото единственото друго обяснение бе изтезание.
Покри го и се загледа в лицето му. Инстинктивно стисна ръката му.
— Имал си труден живот, нали?
— Да, но това ми беше от полза.
Джейн се извърна рязко.
— Боже, Манело, уплаши ме.
— Извинявай. Исках да проверя дали всичко е наред. — Шефът й заобиколи от другата страна на леглото, а очите му изучаваха пациента. — Знаеш ли, не мисля, че щеше да оживее под ножа на друг хирург.
— Видя ли снимките?
— На сърцето му ли? Да. Искам да ги изпратя на момчетата в „Кълъмбия“ да ги разгледат. Можеш да ги питаш какво мислят, докато си там.
Тя пропусна забележката му.
— Кръвната му група е невъзможна за установяване.
— Нима?
— Ако получим съгласието му, мисля, че трябва да му направим цялостно изследване — чак до ниво хромозоми.
— Да, втората ти любов. Гените.
Странно, че го беше запомнил. Беше споменала само веднъж как за малко да се насочи към генетиката.
Като в наркоманско видение Джейн си представи вътрешностите на пациента, видя сърцето му в ръцете си, почувства допира до него, докато спасяваше живота му.
— Той представлява невероятна възможност за клинични изследвания. Боже, бих се радвала да го изучавам. Или поне да участвам в изучаването му.
Меките звуци на контролните монитори сякаш се усилиха в тишината помежду им, а миг по-късно усети нещо като гъделичкане по тила. Тя вдигна поглед. Манело я гледаше с мрачно лице, масивната му челюст беше стисната, веждите свъсени.
— Манело? — намръщи се тя. — Добре ли си?
— Не отивай.
За да избегне очите му, тя погледна надолу към чаршафа, който беше прегънат и подпъхнат под ръката на пациента. Бавно приглади бялата повърхност, докато това не й припомни един типичен жест на майка й.
Тя спря движението на ръката си.
— Можеш да си намериш друг хирург…
— По дяволите отделението. Не искам да си отидеш, защото… — Манело прекара ръка през гъстата си тъмна коса. — Господи, Джейн. Не искам да си тръгнеш, защото ужасно ще ми липсваш и защото аз… по дяволите, имам нужда от теб, разбра ли? Нуждая се от теб тук. С мен.
Джейн започна да мига като глупачка. През последните четири години не беше имало и намек, че този мъж изпитва влечение към нея. Естествено, бяха близки. И тя беше единствената, която можеше да го успокои, когато изпуснеше нервите си. Добре, обсъждаха болничните проблеми през цялото време, дори след работа. И вечеряха заедно, винаги когато бяха дежурни и… той й разказа за семейството си и тя му разказа за своето…
Да, но той беше най-желаният мъж в болницата. А тя беше не по-женствена от… ами, от хирургическа маса. Във всеки случай извивките й не бяха повече.
— Хайде, Джейн, не бъди така непроницаема. Само мъничък знак и ще се озова под престилката ти за нула време.
— Ти да не полудя? — задъхано промълви тя.
— Не. — Клепачите му някак натежаха. — Аз съм съвсем откровен.
Пред това негово изпълнено с нега изражение мозъкът на Джейн изключи. Направо се изпари от главата й.
— Не би се приело добре — изтърси тя.
— Ще бъдем дискретни.
— Ние се караме.
— Знам. — Той се усмихна и плътните му устни се извиха. — Това ми харесва. Никой, освен теб, не ми се опълчва.
Тя го погледна през леглото на пациента и все още втрещена, не знаеше какво да каже. Боже, беше минало толкова много време, откакто бе имало мъж в живота й. В леглото й. В главата й. Толкова дяволски много време. От години се прибираше в апартамента си сама, взимаше душ сама, хвърляше се в леглото сама, събуждаше се сама и отиваше на работа сама. След като и двамата й родители бяха починали, тя нямаше семейство, а и с времето, което прекарваше в болницата, нямаше приятели извън нея. Единственият човек, с когото разговаряше истински, беше… ами, Манело.
Като го погледна сега, й се стори, че той беше истинската причина тя да си тръгне не само защото стоеше на пътя й към издигането в болницата. Подсъзнателно беше разбрала, че това привличане назрява, и е искала да избяга, преди нещо да се случи.
— Мълчание — промърмори Манело. — Не е на добре. Освен ако не се чудиш как да кажеш: „Мани, обичам те от години, нека отидем у вас и да прекараме следващите четири дни в леглото“.
— Ти си дежурен утре — отбеляза тя автоматично.
— Ще се обадя, че съм болен. Ще кажа, че имам грип. А след като си ми подчинена, ще ти наредя да направиш същото. — Той се наведе напред над пациента. — Не отивай в „Кълъмбия“ утре. Не си тръгвай. Нека видим докъде ще ни отведе това.
