Освободена любов полностью

На входа на клуба отиде право при бодигарда в началото на опашката.

— Хекс. Трябва да видя Хекс. Заведи ме…

— Какво правиш, хлапе? — попита бодигардът.

Джон повтаряше беззвучно с устни думата Хекс отново и отново и правеше знаци с ръце.

— Вбесяваш ме — надвеси се онзи над Джон. — Махай се оттук или ще се обадя на мамчето и татенцето ти.

Кикотенето откъм опашката накара Джон да жестикулира още по-трескаво.

— Моля те! Нужна ми е Хекс.

Джон чу далечен шум, който беше или от спирачките на някоя кола, или писък. Докато се озърташе, ръката му напипа глока на Блей.

Нямаше телефон, от който да напише съобщение. Нямаше начин да комуникира.

Но имаше пълнител с шест патрона в задния си джоб.

Джон се затича обратно до паркинга. Промъкваше се между паркираните една до друга коли, дишаше тежко и движеше краката си възможно най-бързо. Главата му пулсираше. Усилието правеше болката толкова жестока, че му призляваше. Зави зад ъгъла и се подхлъзна на разхвърляния чакъл.

По дяволите! Блей лежеше на земята с лесър, седнал върху гърдите му, и двамата се боричкаха за контрола над нещо, което изглеждаше като автоматичен нож. Куин бе насочил своя собствен нож срещу другия лесър, но двамата бяха в прекалено равностойна позиция за вкуса на Джон. Рано или късно единият щеше…

Куин получи дясно кроше в лицето и главата му се извъртя като развинтена капачка, повличаща цялото му тяло в пирует.

В този миг някаква сила облада Джон, сякаш дух се бе вселил в тялото му. Старо познание, такова, което идва с дългогодишен опит, а той очевидно го нямаше, поведе ръката му дълбоко в задния джоб. Обгърна глока с длан и го извади. Стисна го с две ръце.

Отне му миг да насочи оръжието и още един да се прицели в лесъра, боричкащ се с Блей за ножа. В следващата секунда Джон натисна спусъка… и проби огромна дупка в главата на лесъра. После промени целта си и се насочи към онзи, който беше надвесен над Куин и наместваше бокс върху кокалчетата на юмрука си.

Пук!

Джон повали и този лесър с един изстрел в слепоочието. Бликна черна кръв. Онзи се сгромоляса на колене и падна по лице върху Куин, който беше прекалено зашеметен, за да стори нещо друго, освен да избута тялото от себе си.

Джон хвърли поглед към Блей. Той се взираше в него в състояние на пълен шок.

— Мили боже, Джон!

Лесърът до Куин издаде бълбукащ звук като кафеварка, току-що спряла да ври.

Метал, помисли си Джон. Нужно му беше нещо метално. Ножът, за който се беше борил Блей, не се виждаше наоколо. Къде би могъл да намери…

Разкъсана кутия с шпилове за покрив лежеше до багера.

Джон отиде и взе един от тях, после се приближи до лесъра, проснат до Куин. Вдигна високо ръце и вложи цялата си сила и гняв в удара и в този миг всичко се промени. Той държеше кинжал, а не парче стомана… И беше огромен, по-едър от Блей и Куин… И беше правил това много, много пъти.

Шпилът потъна в гърдите на лесъра и струята светлина беше по-ярка, отколкото Джон очакваше. Заслепи очите му и по тялото му се плъзна гореща вълна. Но работата не беше свършена. Той се движеше по асфалта, сякаш не чувстваше земята под краката си.

Блей наблюдаваше неподвижен и неспособен да продума, когато Джон вдигна шипа отново. Този път при нанасянето на удара той отвори уста и извика, без да издаде и звук. Боен вик, но не по-малко мощен, само защото не бе чут.

След последвалия изблик на светлина до съзнанието на Джон достигна воят на приближаващи сирени. Без съмнение някой човек, чул изстрелите, беше повикал полиция.

Джон отпусна ръка встрани, шпилът се изплъзна от дланта му и издрънча на земята.

Не съм страхливец. Аз съм воин.

Припадъкът го връхлетя бързо и яростно, събори го на земята, притисна го с невидими ръце и го накара да се мята, докато не загуби съзнание и не го погълна тътенът на забравата.

Когато Джейн и Ви се върнаха в спалнята, тя седна в креслото, което вече смяташе за свое, а Ви се изтегна на леглото. Щеше да е дълга нощ… хм, ден. Тя беше уморена и нервна, лоша комбинация.

— Искаш ли нещо за ядене? — попита той.

— Знаеш ли какво бих искала? — прозя се тя. — Горещ шоколад.

Ви вдигна телефона, натисна три бутона и зачака.

— Да не би да ми поръчваш? — попита тя.

— Да. Също както и… Здрасти, Фриц. Ето какво искам…

След като Ви затвори телефона, тя неволно му се усмихна.

— Това си беше чисто подмазване.

— Не си яла нищо, откакто… — Той се спря, сякаш не искаше да споменава за отвличането.

— Няма ми нищо — промърмори тя, като се натъжи без основателна причина.

Не, всъщност имаше причина. Скоро си тръгваше.

— Спокойно, няма да ме помниш — успокои я той. — Няма да чувстваш нищо, след като си отидеш.

Тя се изчерви.

— О… как точно четеш мисли?

— Подобно е на улавяне на радиовълни. Така беше от край време, независимо дали го исках, или не.

— Беше?

— Предполагам, че антената се е повредила. — На лицето му се изписа горчивина и погледът му стана остър. — Но чух от сигурен източник, че ще се оправи от само себе си.