— Защо способността ти е спряла?
— „Защо“ е любимият ти въпрос, нали?
— Аз съм учен.
— Знам — изрече го с мъркаща нотка, все едно тя му бе казала, че носи секси бельо. — Харесвам ума ти.
Вълна от удоволствие заля Джейн, после се почувства напълно объркана.
Сякаш усетил раздвоението й, той отклони мислите й в съвсем друга посока.
— Някога виждах и бъдещето.
Тя се прокашля.
— Наистина ли? Как точно?
— Най-вече в сънищата ми. Без хронология, просто случайно подредени случки. Най-добър бях във виждането на нечия смърт.
— Смърт?
— Да, знам как ще умре всеки от братята. Но не и кога.
— Господи… Боже. Това трябва да е…
— Владея и други фокуси. — Ви вдигна ръката с ръкавицата. — Ето това например.
— Исках да те попитам за нея. Една от медицинските сестри припадна, докато беше в спешното отделение. Тя ти сваляше ръкавицата и в следващия момент беше като ударена от мълния.
— Не бях в съзнание тогава, нали?
— Беше напълно трупиран.
— Вероятно само по тази причина е оцеляла. Това проклето наследство от майка ми е смъртоносно. — Той стисна юмрук, гласът му стана остър, думите отсечени. — Отгоре на всичко предявява претенции към бъдещето ми.
— Как така? — Той не отговори и някакво вътрешно чувство я накара да каже: — Нека да отгатна, уреден брак?
— Бракове по-скоро.
Джейн потрепна. Независимо че бъдещето му не беше от значение за живота й, по някаква причина мисълта той да стане нечий съпруг… съпруг на няколко… накара стомаха й да се преобърне.
— Хм… по колко съпруги имате?
— Не ми се говори за това, ясно?
— Добре.
Десетина минути по-късно възрастен мъж с униформа на английски иконом влезе, подкарал пред себе си количка, отрупана с храна. Менюто беше като от рум сървиз на „Четири сезона“: имаше белгийски вафли с ягоди, кроасани, бъркани яйца, горещ шоколад и пресни плодове.
Гледката беше просто прекрасна.
Стомахът на Джейн изкъркори и докато се усети, вече пълнеше една чиния с такива количества, сякаш не беше яла от седмица. Беше си сложила храна втори път и пиеше трети горещ шоколад, когато замръзна с вилица, поднесена към устата й. Боже, какво ли си мислеше Ви за нея. Ядеше като прасе…
— Очарован съм — отбеляза той.
— Нима? Одобряваш това, че лапам като невидяла?
Той кимна с блеснали очи.
— Харесва ми да те гледам как ядеш. Във възторг съм. Искам да продължиш, докато не преядеш и не заспиш в креслото си.
Пленена от очите му с диамантен блясък, тя промълви:
— И… какво би се случило тогава?
— Бих те пренесъл в леглото, без да те будя, и бих бдял над съня ти с кинжал в ръка.
Такава първобитна картина не би трябвало да й е по сърце. Все пак тя можеше да се грижи за себе си. Но, о, боже, мисълта някой да я пази беше… много приятна.
— Дояж си — каза той, като посочи чинията й. — И си сипи още шоколад от термоса.
Проклета да беше, но взе, че изпълни нареждането му. Дори си сипа четвърта чаша горещ шоколад.
Тя се отпусна в креслото с чашата в ръце, блажено заситена. Без причина каза:
— И на мен ми е познато това с наследството. Баща ми беше хирург.
— О, сигурно е луд от гордост. Ти си забележителен специалист.
Джейн сведе брадичка.
— Предполагам, че щеше да приеме кариерата ми за задоволителна. Особено ако ме вземат в „Кълъмбия“.
— Щеше?
— И двамата с майка ми са покойници. — Тя добави, защото почувства, че трябва да поясни: — Катастрофираха с малък самолет преди десетина години. Пътуваха за медицинска конференция.
— По дяволите… много съжалявам. Липсват ли ти?
— Ще прозвучи зле… но всъщност, не. Бяха чужди хора, с които трябваше да живея, когато не бях в училище. Но сестра ми винаги много ми е липсвала.
— Господи, и тя ли е починала?
— Недиагностициран вроден порок на сърцето. Отиде си бързо една нощ. Баща ми винаги си е мислел, че се насочих към медицината, защото той ме е вдъхновил, но истината е, че го направих, защото много обичах Хана. Още я обичам. — Тя отпи от чашата. — Баща ми бе твърдо убеден, че медицината е най-възвишеният и добър начин да осмисля живота си. Спомням си как ме погледна, когато бях на петнайсет, и ми каза, че съм късметлийка, задето съм толкова умна.
— Знаел е, че ще постигнеш много със способностите си.
— Нямаше предвид това. Твърдеше, че с моята външност нямам шанс да се омъжа особено успешно. — Тя се усмихна, когато Ви рязко пое въздух. — Татко живееше в грешното столетие, разбиранията му бяха от викторианската епоха. Може би заради английския си произход, кой знае, по дяволите. Вярваше, че жените трябва да се омъжат и да се грижат за голяма къща.
— Отвратително е някой да каже подобно нещо на младо момиче.
— Той би го нарекъл честност. Вярваше в честността. Винаги казваше на Хана, че тя е красивата. Разбира се, смяташе, че е вятърничава. — Боже, защо й трябваше да му разказва това? — Така или иначе, родителите могат да бъдат проблем.
— Да. Това ми е ясно. Повече от ясно.
Когато и двамата замълчаха, тя имаше чувството, че и той прехвърля семейните си истории в главата си.
След известно време той посочи с глава телевизора с плосък екран на стената.
— Гледа ли ти се филм?
Тя се извъртя в креслото и се усмихна.
