Освободена любов полностью

Зи опря пръст в гърдите на Фюри.

— Трябва да прекарваш по-малко време в тревоги за моята шелан и повече в грижа за себе си. Разбираш ли ме?

Болка изпълни Фюри и той затвори здравото си око. Нямаше спор, че брат му уцели право в десетката.

— По дяволите — рязко наруши тишината Зи. — Просто… по дяволите.

— Напълно си прав. — Фюри забеляза, че ръката му е стиснала здраво оръжейната енциклопедия, и си нареди да я пусне.

Разнесоха се остри звуци и Фюри вдигна поглед. Зи отваряше и затваряше с палец капачето на телефона си, отново и отново.

— Можеха да те убият.

— Но не успяха.

— Много успокоително. Поне за един от нас. Ами окото ти? Лекарката на Ви спаси ли го?

— Не знам.

Зи се доближи до един от прозорците. Побутна тежката кадифена завеса настрана и се взря в терасата и плувния басейн. Тревогата по обезобразеното му лице беше очевидна. Челюстта му беше стегната, а веждите — ниско свъсени над очите. Странно… Преди винаги Зи беше на ръба на пълното отнасяне. Сега Фюри се движеше по тази тънка и хлъзгава граница. Вечно тревожещият се сам се бе превърнал в причина за безпокойство.

— Ще се оправя — излъга Фюри и се наведе към торбичката си с червен дим и листчетата за навиване. Бързо сви една дебела цигара и я запали. Лъжливото успокоение дойде мигом, тъй като тялото му беше добре приучено. — Просто имах тежка вечер.

Зи се засмя, но звукът прозвуча нерадостно, по-скоро като ругатня.

— Били са прави.

— Кои?

— Отмъщението не носи удовлетворение. — Зейдист пое дълбоко дъх. — Ако бъдеш убит, аз…

— Няма. — Той отново дръпна от цигарата, без желание да стига по-далече в обещанието си. — Сега, моля те, кажи ми за Бела.

— Трябва да лежи.

— Боже.

— Не, добре е. — Зи потърка обръснатата си глава. — Имам предвид, че не е изгубила бебето и ако кротува, може и да не се случи.

— В стаята ви ли е?

— Да, отивам да й занеса нещо за ядене. Позволено й е да става за един час на ден, но не искам да й давам повод да бъде на крака.

— Радвам се, че тя…

— Проклятие, братко. И с теб ли беше така?

Фюри се намръщи и остави цигарата в пепелника.

— Моля?

— В главата ми постоянно е пълен хаос. Каквото и да върша, имам усещането, че не е докрай реално, защото има толкова много гадости, за които да се тревожа.

— Бела е…

— Не е само заради нея. — Очите на Зи бяха придобили нормалния си жълт цвят, защото гневът му се бе поуталожил. — Заради теб е.

С бавни и пресилено старателни движения Фюри приближи цигарата до устните си и всмукна от нея. Докато изпускаше дима, затърси в съзнанието си думи, с които да утеши близнака си.

Не му хрумна кой знае какво.

— Рот иска да се съберем, щом се стъмни — съобщи Зи, като отново се загледа през прозореца, сякаш знаеше, че няма да последва някакво значимо успокоение. — Всички.

— Добре.

След като Зи си тръгна, Фюри отвори книгата и извади портрета на Бела, който беше нарисувал. Докато се взираше в него със здравото си око, прокара палец по очертанието на скулата й. Тишината го потисна и стегна гърдите му.

Ако обобщеше ситуацията, възможно бе вече да е отвъд ръба, възможно беше да се плъзга надолу по урвата на саморазрушението, блъскайки се пътьом в камъни и дървета, чупейки костите си, а на дъното го очакваше смъртоносният финал.

Загаси цигарата в пепелника. Разрухата наподобяваше малко влюбването. И двете бяха свободно падане, което те оставяше изхабен и оголен до самата ти сърцевина.

От бедния си опит знаеше, че и в двата случая краят е еднакво болезнен.

Джон се взираше в лесъра, появил се сякаш от нищото, и не можеше да помръдне. Никога не беше претърпявал автомобилна злополука, но имаше чувството, че е нещо подобно на това. Движиш се напред и изведнъж всичко, за което си мислил преди сблъсъка, отива на заден план, изместено от удара, който се превръща в единствена и основна грижа.

Наистина миришеха на бебешка пудра.

И за техен късмет косата на този не беше безцветна, което значеше, че е нов. Което вероятно беше единствената причина с приятелите му все още да са живи.

Куин и Блей застанаха пред него, блокирайки пътя. Но после от сенките се появи втори лесър, сякаш беше шахматна фигура, поставена на съответната позиция от невидима ръка. Неговата коса също беше тъмна.

Боже, бяха огромни.

Първият погледна към Джон:

— По-добре бягай, синко. Не ти е тук мястото.

Не знаеха, че е претранс. Смятаха го за човек.

— Да — каза Куин и потупа Джон по рамото. — Получи си пликчето с трева. Сега се омитай, смотаняко.

Само че той не можеше да остави своите…

— Казах да се разкараш от тук. — Куин го бутна настойчиво и Джон се спъна в купчина рула с изолация, грамадни като дивани.

По дяволите. Ако избягаше, значи е страхливец. Но ако останеше, щеше да попречи, вместо да помогне. Изпитвайки омраза към себе си, той побягна право към „Зироу Сам“. Като пълен идиот беше оставил раницата си у Блей и нямаше как да прати съобщение у дома. А моментът не беше подходящ да губи време и да търси някого от братята, в случай че евентуално ловуват наоколо. Сещаше се само за една личност, която би могла да им помогне.