Отприщен гроб полностью

Продължиха да пийват и да ядат фъстъци под висящите кошници с цветя и яркото августовско слънце.

– Мислиш ли, че наистина е имал нещо за нас, свързано с УХЦ? – попита Робин след малко.

– Не, хвърля ми прах в очите – отвърна Страйк и остави празната си чаша.

– Ами ако иде в офиса, докато ни няма, и…?

– И се опита отново да снима досието по случая? Не се тревожи за това. Взел съм предохранителни мерки. Накарах Пат да го направи миналата седмица. Ако нещастникът се опита да използва отново шперц, ще бъде изненадан… Което ми припомня… – Страйк извади връзка с нови ключове за офиса от джоба си. – Ще ти трябват тези… Хайде сега да вървим да видим дали Чери/Кари се е прибрала у дома.

Седяха в ландроувъра, паркиран през няколко врати от все още празната къща на Кари Къртис Удс, вече от четиресет минути, когато покрай тях мина сребриста Киа Пиканто.

– Страйк – обади се Робин, когато зърна на шофьорското място руса жена.

Колата сви в автомобилната алея на семейство Удс. Шофьорката слезе. Беше ниска, с къдрава руса коса, облечена в неподхождащи ѝ прилепнали джинси, над колана на които се бе събрало геврече от тлъстини под бялата ѝ фланелка. Беше с тен, носеше много спирала по миглите и веждите ѝ бяха твърде тънки за сегашната мода, като ѝ придаваха изненадано изражение. През рамото ѝ бе преметната полиестерна пазарска торба.

– Да вървим – каза Страйк.

Кари Къртис Удс бе преполовила пътя до входната врата, когато чу стъпки зад гърба си и се обърна с връзка ключове в ръка.

– Добър ден – поздрави Страйк. – Казвам се Корморан Страйк, а това е Робин Елакот. Частни детективи сме. Според нас сте живели в Чапман Фарм в средата на деветдесетте години под името Чери Гитинс, така ли е? Бихме искали да ви зададем някои въпроси, ако сте съгласна.

На два пъти преди това, откакто работеше в агенцията, Робин се бе страхувала, че разпитвана свидетелка може да припадне. Лицето на Кари напълно изгуби здравия си цвят, стана жълтеникаво и на петна, а устните ѝ побеляха. Робин се стегна, готова да изтича и да предотврати падането на жената върху твърдия бетон.

– Просто искаме да чуем вашата версия за историята, Кари – каза Страйк.

Очите на жената се стрелнаха към прозорците на съседите насреща, после отново към Страйк. Заинтригува го фактът, че тя не ги помоли да повторят имената си, както хората често правеха било заради объркване или за да печелят време. Той имаше чувството, че появата им не е напълно изненада за нея, че се е бояла от нещо подобно. Може би УХЦ имаха Фейсбук страница и тя бе видяла на нея атаките срещу него и Робин или пък от години бе живяла с този страх.

Секундите течаха осезаемо, а Кари оставаше замръзнала, сякаш вече бе твърде късно да твърди, че не знае за какво говорят или че някога се е наричала Чери Гитинс.

– Добре – промълви накрая едва чуто.

Обърна се и тръгна към входа. Страйк и Робин я последваха.

Интериорът на малката къща миришеше на спрей за мебели с лимонов аромат. Единственото не на място в коридора беше малка розова количка за кукла, която Кари отмести встрани, та Робин и Страйк да влязат в стаята, явно служеща за дневна и за трапезария. Беше с бледосини тапети и синя холна гарнитура от три части с възглавнички на виолетови райета, балансирани върху ъглите си.

Увеличени семейни снимки в рамки покриваха стената зад канапето. Двете момиченца на Кари Къртис Удс, познати на Страйк от редовното му надникване в нейната страница във Фейсбук, фигурираха на повечето от тях, понякога с единия или другия родител. И двете бяха руси, с трапчинки и винаги сияйно усмихнати. По-малката имаше няколко липсващи зъба.

– Дъщеричките ви са прелестни – усмихна се Робин към Кари. – Няма ли ги тук?

– Не – изграчи Кари.

– У приятелчета ли са? – осведоми се Робин с желание да успокои нервите на жената.

– Не. Току-що ги заведох у баба им. Искаха да ѝ дадат подаръците, които ѝ купиха в Испания. Бяхме на почивка.

Сега в гласа ѝ звучеше само бегла следа от лондонски изговор: говореше с бристолското провлачване на гласните и с отрязани от думите крайни съгласни. Отпусна се на фотьойл и пусна на пода до себе си пазарската торба.

– Може да седнете – продума немощно.

Страйк и Робин го направиха – настаниха се на канапето.

– От колко време живеете в Торнбъри, Кари? – попита Робин.

– От десет-единайсет години.

– Кое ви накара да се преместите тук?

– Запознах се със съпруга си – отвърна тя. – Нейт.

– Ясно – усмихна се Робин.

– Той беше на уикенд за ергенско парти. Аз работех в пъба, където влезе компанията им.

– Аха…

– Така че се преместих, защото той тук живееше.

Още малко неангажиращ разговор разкри, че Чери е пристигнала в Торнбъри само две седмици след запознанството си с Нейтън в Манчестър. Намерила си бе работа като келнерка в Торнбъри, после с Нейт си бяха взели апартамент под наем и се бяха оженили десет месеца по-късно.