— Не. Аз не се върнах веднага в моето тяло, а бях понесен от Бен Нур през една необятност, където граници нямаше. Видях световете, слънцата и звездите, но ги виждах различно, не както ги бях виждал от земята. Защото моите очи бяха тези на душата ми, не земните, за които великолепието, през което се носехме, остава скрито. Ние се намирахме в един океан от светлина, толкова бистър и чист, че погледът ми можеше да съзерцава най-далечната от всички далечини. Видях, че всички тези светове бяха обитавани, както Земята носи рода на човека. Това ми се струваше толкова саморазбираемо, че се учудвах как по-рано съм могъл да се съмнявам. Видях, че всички тези деца на светлината бяха с прекрасен облик, но същевременно някак си нямаха фигури, защото не притежаваха обновяваща се с постоянна обмяна на веществата и преминаваща във владение на смъртта форма, а бяха… самите себе си. Докато носи своето непрекъснато променящо се тяло, човекът в никой миг не е самият той, никога не е истински. Но те бяха такива, те живееха в истина и яснота, да, те се състояха от тях. Защо и по какъв начин виждах и без усилие схващах всичко това, сега не мога да кажа, защото отново се връщах в тялото, моето безсмъртие отново е обгърнато от него и ето как ми е отнета яснотата, в която се намирах. Очите на моята душа помътняха и заедно с тях и мислите. Затова светлината, която желаех да ви донеса, не е нищо повече от една здрачина, през която и аз сега не мога да проникна. Там навсякъде владееше някаква удивителна святост. Тя изпълваше и мен и възраждаше в мен неизразимо чувство за блаженост. Ангелската фигура до мен ми каза в тази връзка: „Аз те държа за ръката и до мен прониква струящото през теб блаженство. Това, което те осветява, не е светлина, не е топлина, не е етер, не е въздух — тези определения са валидни само за земята — това е Любовта. Вие засега познавате едва ли не само думата, но не и самата нея в цялата й пълнота и безкрайност. Говорите за любов и също за живот, но това е едно и също, само вашите думи са различни. И понеже тя е живот, всяка форма на живот и всеки нововъзникнал свят е роден от нея. Когато този свят е изпълнил своята мисия, да възпита в любов поверените му същества, той ги предава на Блажеността и се разгражда, за да възникне после отново със същата задача. Такава е целта и на вашия земен свят. Съществуването трябва да се превърне в живот, в любов. И тази цел ще бъде постигната, защото какво е вашата съпротива пред всемогъществото на Този, Който го иска? Вие дишате и живеете в любов, независимо дали го отричате или признавате. Най-големият егоизъм с всички произтичащи от него пориви пак не е нищо друго освен любов, макар и любов към собственото Аз. Невъзможността на този Аз да съществува без другите Аз, е принудителната причина тази любов към себе си в течение на това, което вие наричате време, да се превърне в любов към брата, към ближния. Липсата на това разбиране, възпротивяването на това Аз срещу Ние обгръща земята с мрака, затъмняващ спрялото се върху нея око на Блажеността, макар ние да знаем, че той ще се превърне в светлина. Когато наближи този мрак, аз ще се отделя от теб, но чуй преди това моята молба. Позволи поне в теб и около теб да остане светло! Излъчвай любов! Колкото повече нараства броят на хората, които го правят, толкова по-могъщо въздейства светлината върху другите и толкова по-скоро родът на смъртните ще постигне целта — Блажеността!“… След като ангелската фигура бе казала това, светлината около мен сякаш намаля Минавахме през все повече намаляваща светлина. Неизмеримата далечина, която преди това можех да съзерцавам, пристъпваше все по-близо и по-близо и в същата мяра се губеше и способността ми без усилие да разбирам думите на ангела и всичко, което бях видял. „Това е земната близост! — усмихна се той меланхолично. — Ти почувства ужасията на Везните, не ги забравяй! Нека всичките ти подарени дни бъдат като последния, на който дължиш своето завръщане, защото той беше посветен на любовта към врага! Ще разбереш, че Любовта е била тази, която те е предпазила. Отблагодари й се, като я признаваш за единствена владетелка на по-нататъшния си живот!“… Не знам дали го видях да изчезва, или аз се отдалечих от него. Около мен и също в мен ставаше все по-тъмно. Вече не виждах нищо, не чувах нищо и чувствах само една непрестанна болка върху сърцето. И докато се ослушвах после уплашено, долових вашите гласове и отворих очи. Лежах в локва кръв и си спомних всичко. Опитах се да стана и успях, въпреки натиска върху гърдите. Той сега понамаля, стана ми по-добре. И тъй, разказах ви неотложното. Ефенди, погледни, моля те, раната ми.
