— Невъзможно ми е да ви разкажа какво преживях! Нямаше видими везни, защото тези везни бях аз самият. Стоях пред съд и същевременно бях обвинител и съдия. Всяка моя предишна мисъл в мене се огласяваше. Над няколко можех да се радвам, безкрайният брой на другите ме караше да треперя. Оказа се, че всеки звук, минал през езика ми, има вечна продължителност. Земната физическа форма е само действието от движението на въздуха. Отмине ли, той вече не е налице. Но душевната част от човека, облечена в този звук, е непреходна и си съпринадлежи с него за Вечността. Какво ли само не бих казал! Ужасното прозрение, че нито една сричка не е унищожена, можеше да ме доведе до палещо желание за самоунищожение, ако изобщо има унищожение. Срещу бучащия потоп на всички тези отново зазвучали думи няма друго спасение освен заглушаващия ги крясък за милост. И по същия начин се пробудиха всички мои дела. Никое от тях не беше изчезнало, защото те също бяха част от моя живот Аз се състоях от тях, те образуваха моя душевен скелет, всяка капка от моята кръв беше дело или последица от мои дела. Можех да усещам в себе си всяко от тях по неговата тежест или лекота. И както бях изпълнен с проказа и циреи, аз, дето бях призван уж да бъда Божие подобие, не можех да не си кажа с ужасен страх, че щеше да е било по-добре изобщо да не се бях раждал. Така говореха Везните. Така трябваше да говорят, защото моята душа бе водила съществуване, но не живот. Единствената светлина за душата е любовта, единствената прехрана за душата е любовта, единственият въздух, който е в състояние да диша, е любовта. С любов да се облича тя, с любов да се краси и когато и с любов е била действена, с любов също ще отдъхва. А моето съществование се бе отнасяло само за мен, бях пуст откъм любов и следователно не бях живял. А онова, което бях окачествявал като живот, бе просто един низ от мисли, думи и дела, които сега щяха да ме повлекат надолу в Бездната на гибелта. Рухнах и застенах от страх и злочестина: „О, да бях имал любов, повече любов! Да можех само да се върна, как щях да обичам и живея, да живея и обичам!“ И едва го бях казал, около мен стана светло. Една сияйна фигура застана до мен, улови ме за ръката и ми даде небесната утеха: „Твоята молитва е чута, защото последният ден от твоя земен живот беше любов, любов дори към врага. Продължавай да живееш с тази любов, та когато се появиш тук отново, Везните да заговорят по-различно, не както сега!“ Изпълнен с блаженство от това милосърдие, попитах: „Ти може би си Бен Нур, който беше при нас в последния ден от живота ми?“ Той само се усмихна благо и заговори: „Тук има само любов, която е безименна, и затова и нейните пратеници нямат имена. Когато някой от нейните лъчи си даде име, той го прави само заради вас. Можеш да ме наричаш Бен Нур, защото ти нося светлината, за която тук умоляваше!“ Докато говореше така, бях подет от непозната сила и пренесен над Зида на раздялата. Ето как се намерих до Неговата ръка отново отсам в Смъртния час.
Агата направи пауза и аз го попитах:
— Това сигурно е бил мигът, в който се пробуди?
