— Ефенди, аз бях там!
— Къде? — попитах, като почувствах тръпка на ужас.
— Там! — Кхутаб ага наведе глава, вдигна я пак след известно време и прибави: — Където мюнеджията беше с Бен Нур!
— Чрез фантазията?
— Не, действително! Току-що се върнах оттам. Пробудих се и се видях да лежа в кръв. Спомних си, че бях застрелян, и се запитах умрял ли съм, или жив. Размислих и стигнах до убеждението, че вече не съм мъртъв, понеже съм отново едно цяло, а не аз и моето тяло.
— Не те разбирам.
— Може би ще ме разбереш едва когато умреш. Не знам, как да го поясня. Умирането ми стана по следния начин…
Той отново сложи ръце на сърцето, пое си болезнено дъх и продължи после бавно и със запъване:
— Видях те да се биеш с бени кхалид. Видях, че Гхани насочи пищова си към мен и стреля. Чух изстрела и усетих куршума да прониква в сърцето ми. Но тази болка бързо отмина, защото само тялото почувства тази болка, а аз вече не бях в него, стоях при него като душа. Видях го да лежи на земята, виждах всички вас, тази падина, двете височини, небето отгоре, меканците, бени кхалид и също теб. Ти си беше освободил нозете, но сега противниците отново те вързаха.
— Ти си го видял? — попитах изумено.
— Всичко!
Какво да мисля? Изстрелът, който го повали, отдавна беше отекнал, когато бях вързан отново. Как можеше той да го знае? Само като си помисли човек, с куршум в сърцето!
— Да — продължи агата, — аз стоях сред вас и виждах моето тяло, моя труп да лежи. Бях само душа, като човек — умрял, но като душа продължавах да живея.
— Можеше ли твоята душа да вижда?
— Да, защото притежавах всичките си сетива, моето душевно тяло приличаше на земното. Преди това не се страхувах от смъртта, бях изпълнен с кураж и спокойно подложих гърди на оръжието на Гхани. Но едва тялото ми беше умряло, мисълта, че съм умрял, ме хвърли в ужас. Помислих си за зида с множеството порти на смъртта… Аллах, Аллах! Едвам го бях помислил и вече бях там. Докато на земята човек стига бавно до познание, аз като душа веднага прозрях, че мисъл и дело, желание и действителност в онзи живот е само едно. Едва бях помислил за Мястото на пресяването и бях вече там. А когато се сетих за Ел Мизан, Везните на справедливостта, стоях вече и пред тях. Онова, което Бен Нур бе показал на слепеца, трябва да е било видение, предаване на образи, защото в действителност всичко се извършваше с бързината на мисълта. Само времето пред Везните ми се стори цяла вечност. И в този миг настръхвам от тях.
Кхутаб ага се поразтърси, при което бледнината на лицето му стана ужасяваща. Какво да мисля за него и за това, което казваше? Нямаше и съмнение, че куршумът го е улучил в сърцето. Та нали самият виждах дупката в дрехата му. За да добия яснота, изрекох молбата:
— Ти много си кървял и навярно кървиш и сега. Позволи да погледна раната ти!
— Почакай! — отговори той. — Кървенето престана. Нямам болки. Усещам само един натиск, който затруднява дишането ми. Ако раната бъде докосната, вероятно ще ми изтече кръвта, макар да ми бе казано, че ще живея по-дълго. Но както и да стоят нещата, трябва най-напред да си облекча душата от товара, който бе сложен върху мен при Везните на справедливостта със смазваща тежест.
Кхутаб ага помоли за вода, отпи глътка и после продължи:
— Мюнеджията, изглежда, е видял истински везни. Може би при него онази вечер душевно предадените предмети са приемали физическа форма. Аз не видях истински везни, някакво съоръжение за теглене, макар Везните да си бяха налице. Чувал ли си, ефенди, че в Смъртния час целият живот минава покрай умиращия заедно с отдавна забравени неща?
— Да. Често го твърдят.
