Светлината на фенерчето ми започваше да отслабва. Не след дълго щеше да помръкне окончателно и непрогледният мрак на земните недра да ме обгърне в зловещата си прегръдка. Сетих се за колонията на туберкулозноболните страдалци, намираща се тук, в глъбините на Мамутовата пещера. Клетниците съвсем съзнателно дошли по тези места, защото се надявали, че целебният климат на подземния свят с неговата постоянна температура, незамърсен от градските миазми въздух и умиротворяващ покой ще възстанови здравето им. Обаче намерили единствено смъртта си и били открити вкочанени и застинали в странни и ужасни пози. Бях зърнал кошмарните им останки, докато обикаляхме с групата, и сега гадаех как ли щеше да се отрази пребиваването в пещерата на такъв здрав и силен мъж като мен. Ако гладът не прекъснеше живота ми твърде скоро, щях да имам рядката възможност да разреша тази загадка.
Улисан в тези размисли, забелязах как лъчът на фенерчето ми става все по-немощен и накрая угасна съвсем. Възцари се тъмнина. Твърдо решен да изпробвам всички възможности за спасение, аз напрегнах дробовете си до краен предел, надавайки поредица от силни викове. Дълбоко в душата си обаче се съмнявах, че усилията ми ще принесат плодове. Нищо чудно отразеният от безкрайните извивки на черния лабиринт звук да се завърне при мен като ехо, без да е достигнат до ничии други уши.
Въпреки това ми се стори, че долавям нещо, което моментално ме накара да застана нащрек. Нечии приглушени, тихи стъпки по каменния под на пещерата. Възможно ли бе спасението да дойде толкова бързо? Нима водачът на групата бе забелязал отсъствието ми и беше тръгнал по следите ми? Тези въпроси ме изпълниха с радостно вълнение и тъкмо щях да подновя виковете си, когато възторгът ми изведнъж бе заменен от ужас. Слухът ми, който винаги е бил остър, а сега бе станал още по-чувствителен заради гробовното безмълвие на подземния лабиринт, стовари върху шокираното ми съзнание ужасяващата мисъл, че
Това ми бе достатъчно. Вече не се съмнявах, че с прибързаните си викове бях пробудил от сън някакъв див звяр — навярно пума, случайно попаднала сред плетеницата от тунели. Може би Всевишният бе решил да сложи край на живота ми не с мъчителната агония на гладната смърт, а с доста по-бърза и милостива гибел? В същия миг инстинктът ми за самосъхранение лумна като пламък в гърдите ми и аз си казах, че дори приближаващият се към мен хищник да ми носеше избавление, нямаше да му подаря живота си. Точно обратното — щях да се съпротивлявам до краен предел и до последен дъх.
Изпълнен с враждебност към невидимия звяр, аз зашарих с ръце по земята, търсейки някакво оръжие, което да ме защити от предстоящото нападение. Не след дълго успях да напипам два доста големи камъка и ги вдигнах, готвейки се за отпор. Стъпките на пришълеца вече се чуваха съвсем наблизо. Крехките ми надежди, че ще изгуби ориентация и ще ме подмине, бяха окончателно пометени. Докато напрягах слуха си в непрогледния мрак, ненадейно забелязах нещо странно. Нямах никакви съмнения, че към мен се прокрадва четириного същество, но защо от време на време — макар и за кратки интервали — ми се струваше, че различавам походката на двуного? Зачудих се каква ли беше тази загадъчна твар, която всеки момент щеше да се нахвърли отгоре ми. Ами ако се бе изгубила тук преди доста време и дългият престой в пещерата беше започнал да ѝ се отразява? Припомних си отвратителния външен вид на умрелите туберкулозноболни и потръпнах от ужас при представата за скверните деформации и уродливости, които неминуемо връхлитаха всички форми на живот, прекарали повече време сред този мрачен лабиринт. Миг по-късно бях осенен от потресаващата мисъл, че дори и да успеех да надделея над противника си, нямаше да мога да съзра облика му, защото фенерчето ми бе угаснало, а не разполагах с кибрит.
