Мозъкът ми бе напрегнат до краен предел. Разстроеното ми въображение изтръгваше всевъзможни плашещи силуети от околния мрак и рисуваше кошмарни картини пред очите ми. Междувременно приглушените, прокрадващи се стъпки продължаваха да се приближават. Помислих си дали пък да не изкрещя, за да сплаша незнайния натрапник, обаче се съмнявах, че съм в състояние да издам и звук. Целият бях вцепенен от ужас. Вече не бях сигурен, че в критичния момент ще съумея да запратя каменните си снаряди към чудовището. А то вече бе пред мен; усещах тежкото му дихание. В следващия момент в съзнанието ми припламна искрица на оптимизъм. Възможно ли бе да идва отдалеч и да е изнемощяло от глад и изтощение? Обнадежден от тази мисъл, аз светкавично пристъпих към действие. Безпогрешно направлявана от слуха ми, дясната ми ръка запрати с цялата си сила големия камък към източника на тежкото дишане и приглушените стъпки.
Чу се глух удар, последван от тежко тупване. Бях успял да поразя целта си. Въодушевен, метнах още един камък по предполагаемото място, където беше паднало съществото. После опрях гръб в стената на прохода, изпълнен с облекчение. До ушите ми достигнаха дрезгавите хрипове на натрапника и аз ненадейно осъзнах, че вече нямам никакво желание да си изяснявам какво точно представлява, нито пък възнамерявах да го атакувам с още камъни, докато издъхне окончателно. Без никаква ясна причина, душата ми се бе изпълнила с вледеняващ суеверен страх и аз не смеех да направя и една-единствена крачка към тежко дишащото тяло, проснато на земята. Наместо това се обърнах в противоположната посока и се впуснах в трескав бяг, тичайки натам, откъдето бях дошъл.
Не след дълго слухът ми долови равномерното потракване на обути в ботуши човешки нозе. Този път нямаше никакво съмнение —
Докато слушах разказа му, ободрен от светлината и обстоятелството, че вече не съм сам, мислите ми изведнъж се стрелнаха към мистериозното, ранено от мен същество, което навярно още лежеше в мрака недалеч от нас. Любопитството ме зачовърка и ми се прииска да разбуля тайната, обгърнала незнайния ми противник; ето защо предложих на водача да отидем и лично да проверим какво точно ме беше нападнало. Той се съгласи и двамата се отправихме натам. Не след дълго лъчът на фенерчето на моя спътник освети някаква белезникава фигура, просната на земята. След няколко крачки видяхме, че повалената твар е бяла — по-бяла от сияещия около нас варовик — а когато се приближихме съвсем, и двамата извикахме в един глас, сякаш се бяхме наговорили. Навярно изумлението ни бе породено от факта, че съзряното изобщо не се вписваше в очакванията ни за хищен звяр или кръвожадно чудовище, дебнещо в пещерния мрак.
Пред нас лежеше гигантска човекоподобна маймуна, без съмнение избягала от някой странстващ цирк или менажерия. Белоснсжната ѝ козина беше изненадващо тънка и рехава, като изглеждаше най-гъста и дълга върху главата на създанието, откъдето се спускаше надолу към раменете. Не можехме да видим муцуната му, защото лежеше по корем върху каменния под на тунела. Причудливият вид на крайниците му обясняваше защо бях останал с впечатлението, че животното се придвижва ту на четири, ту на два крака. Пръстите му завършваха с дълги нокти, подобни на тези на плъх, и не си личеше да има опашка.
Дишането на съществото ставаше все по-повърхностно и водачът извади пистолета си, за да го довърши. В същия миг обаче то издаде звук, който явно го разубеди, и мъжът прибра оръжието си. Не се наемам да опиша този звук. Той изобщо не приличаше на крясъците, характерни за маймуните, и шокиращата му неестественост би могла да се обясни само с въздействието на вездесъщата гробна тишина и яркия лъч на фенерчето. Помислих си, че по всяка вероятност това бе първата светлинка, която умиращото създание виждаше, откакто се бе изгубило в пещерата.
