- А ако наемем самолет за кацане върху глетчери? Онази ливада изглеждаше достатъчно дълга, за да може да се приземи. Или пък хеликоптер?
- Ще вдигне твърде много шум - каза Харват, дори без да обмисли възможността.
- Знаеш ли какво? - отвърна Джилиън, уморена от безуспешните си опити да помогне. - Ти измисли как да стане. Няма да седя тук и да се оставям да ме правят на идиот заради предложенията, които давам.
- Единствената причина да не чуеш от мен нито едно предложение е, че невинаги споделям първото, което ми дойде наум.
- Е, поне стана ясно как гледаш на моите идеи - раздразнението на Джилиън започна да прераства в истински гняв. - Знаеш ли, Скот? Нямам представа как подхождате към решаването на проблемите във вашата сфера. Аз не съм агент от разузнаването. Не зная нищо за военните. Аз съм учен. Зная само, че като учен първо се опитвам да изключа най-простите възможни отговори и после преминавам към по-сложните. Когато обсъждаме проблеми с колегите си, ние учените казваме винаги първото, което ни дойде наум. Това е доста съществен процес, наречен „брейнсторминг“.
Дали заради обидата, или нещо друго, Харват отново долови ехото в съзнанието си. Отново чувството, че има нещо познато в „Еглемон“.
- Най-простият възможен отговор - повтори той. - Права си.
Изведнъж осъзна какъв е отговорът. Сети се за какво му напомняха „Еглемон“ и охраната му. Вече знаеше и как да проникне вътре. Но всичко зависеше от това дали ще може да си издейства да му окажат една много голяма услуга.
- Брайън Търнър? Напълно ли си сигурен? - попита директорът на ЦРУ Джеймс Вейл, който беше седнал в кабинета на Гари Лоулър и се възхищаваше на масления портрет на Джордж Патън.
- Знам какво видях - отвърна шефът на Службата за международна разузнавателна помощ. - Той и сенатор Кармайкъл бяха в хотела заедно.
Вейл отпи от кафето си, преди да отговори.
- Това е сериозно… за всички замесени страни.
- Точно затова исках да го обсъдим тук, далеч от Лангли.
- Между другото, обикновено предпочитаме да решаваме вътрешните си проблеми на място - отбеляза Вейл.
- Само че вътрешният ви проблем се е превърнал в проблем за президента.
Това беше вярно. Директорът на ЦРУ нямаше готовност да отговори незабавно на този упрек.
- Как предлагаш постъпим?
- ЦРУ като цяло ли? Никак. Просто искам да го затрудниш максимално в получаването на информация. Да видим колко го бива в действителност.
- Това може да постави на риск много от текущите ни операции.
- Няма. Засега двамата кълват само на една стръв. Не искам да заподозрат, че ги следим. А междувременно… - той направи пауза и извади от бюрото си малък плик с диск - искам да им подхвърлиш тези сведения.
- Какво е това?
- Отвори го, като се върнеш в службата си, и ще видиш. Мисля, че няма да устоят на това. За по-голяма правдоподобност гледай да го скриеш достатъчно надълбоко, но не чак толкова, че той да не успее да го открие.
- Считай го за свършено - каза Вейл. В същото време влезе секретарката на Лоулър и подаде на шефа си съобщение.
Директорът на ЦРУ веднага усети, че нещо не е наред.
- Какво има?
Лоулър погледна часовника си и отвърна:
- След три часа президентът свиква Националния съвет за сигурност в съвещателната зала за извънредни ситуации. Току-що получихме сведения, че нашата загадъчна болест е дебютирала официално в Съединените щати.
- Господи - възкликна Вейл и остави чашата с кафе. - Къде? Колко са заразените?
- Инфекцията започва от един мюсюлмански вносител на храни на име Касим Наджар в Хамтрак, щата Мичиган, и се разпростира върху няколко служители на куриерската служба „Ю-Пи-Ес“ чрез мрежата за доставки от Мичиган до Манхатън. ФБР и екипи от центровете по контрол и превенция на болестите и Военномедицинския институт по инфекциозните болести вече са на път.
- Преднамерено ли е била пусната? Има ли и други жертви?
- Явно това е цялата информация, с която разполагат. Да се надяваме, че ще разберем повече на срещата следобед.
- Дано да получим повече от информация. Сам видя колко бързо се разпространява това чудо в иракското село - отвърна Вейл, който вече прехвърляше възможно най-лошите сценарии в ума си. - Ако не овладеем положението, смъртните случаи ще достигнат астрономически размери. В сравнение с тази болест чумата ще изглежда като ангина…
Разсъжденията на Вейл бяха прекъснати от сигнал за получено съобщение на специалния му пейджър. Този път беше ред на Лоулър да попита какво става, виждайки угриженото изражение на лицето на приятеля си.
Директорът на ЦРУ вдигна поглед от пейджъра си и каза:
- Търси ме шефът на президентската канцелария.
- Чък Андерсън? Защо?
- Разтревожени са, че може да е предприета сериозна офанзива за разпространение на болестта и че е само въпрос на часове, преди да съобщят за жертви във Вашингтон.
