Стихията бе отнела на Джилиън най-важните хора в живота и. Нищо чудно, че лошото време все още я караше да се чувства неспокойна. Всъщност бурите бяха се превърнали в метафора на несигурността и страданията, които могат да връхлетят някого, все едно заслужено или не. Това отчасти беше причината да се отдаде на науката - един свят на константи, на които винаги може да се опре. Джилиън не се замисляше за обратната страна на медала, а именно, че светът на науката беше до голяма степен студен, безчувствен и извънредно безчовечен.
Разбира се, имаше и хора, които се отдаваха със страст на работата си, но те рядко насочваха тази страст към други човешки същества. В академичния свят, който се подчиняваше на принципа” Публикувай или умри”, малцина поставяха нещо над любовта си към науката. Това наистина беше студено място, което обогатяваше преди всичко ума, но не и душата.
Изключително привлекателна, Джилиън Алкът беше рядкост в научните среди и с нея се отнасяха като с предмет, който трябва да бъде притежаван, а не като жена, заслужаваща любов. По време на следването ѝ и нейните състуденти, и мнозина от преподавателите и я бяха пожелавали само заради зашеметяващата и външност. Никой от тях не намери кураж да надникне отвъд студената и фасада и да съзре истинската и същност. Ако някой си бе дал труда да я изучи поне с половината от енергията, която влагаха в прехвалените си научни изследвания, щеше да се натъкне на жена, която така и не бе успяла да преживее онези два ужасяващи, раздирани от бури дни в Корнуол, когато бе седем годишна. Жена, която макар и външно по-смела от повечето хора, вътре в себе си все още беше парализирана от страх. Мисълта, че животът, кариерата ѝ и дори възможността да се научи отново да обича могат пак да й бъдат насилствено отнети, ужасяваше Джилиън Алкът.
Когато бушуваше буря, у нея винаги се надигаше предчувствието за надвиснала гибел. Днес не беше по-различно. В дни като този тя се утешаваше, като си угаждаше. И макар да осъзнаваше, че това е ужасно клише, единственото, което я караше да се чувства по-добре, бе пазаруването. Любимото й място за покупки беше универсалният магазин „Харви Никълс“ в Найтсбридж.
Щом излезе от метростанцията и забързано пресече под дъжда улица „Слоун“, Джилиън реши да прекара вечерта в любимия си магазин, тъй като вкъщи не я очакваше никой, освен ежедневната поща. Другата възможност беше да гледа телевизия, но макар да бе социален инвалид, тя знаеше, че е по-добре да бъде навън сред живи хора.
Младата жена се насочи към кафенето на петия етаж, за да хапне нещо, преди да се захване с пазаруването. Намери малка маса за двама, остави вещите си на срещуположния стол и седна. Дъждът трополеше по стъкления покрив и се стичаше по фасадните прозорци на заведението, образувайки бели пенести чаршафи. Струваше ѝ се, че седи зад водопад. Светкавица проряза небето, а след нея проехтя и гръм. Джилиън реши да изпие чаша вино.
След четиридесет и пет минути бурята все още вилнееше. Тя плати сметката си. Въпреки двете чаши „Пино Гри“ не можеше да се отърси от чувството, че нещо в тъмното я дебне. Отдавайки тревогата си на бурята, Джилиън стана от масата и реши, че е време да попазарува.
Когато взе ескалатора до третия етаж, за да позяпа в отдела за бельо, усети студени тръпки по дългата си деликатна шия. Беше още по-уплашена отпреди, без да знае защо.
Докато се придвижваше из отдела за бельо, предчувствието ѝ за надвиснала гибел достигна кресчендо и най-накрая се въплъти в мъж със силно, мускулесто телосложение, който бързо я хвана за ръката и каза:
- Ако ви се живее, елате с мен.
- Какво правите? - настоя да знае Джилиън, докато я изтикваха към дъното на отдела за бельо.
- Спасявам живота ви - отвърна Скот Харват, който продължаваше да я дърпа към светещия в зелено надпис „Авариен изход“.
Жената се дръпна рязко, за да се отскубне от хватката му.
- Причинявате ми болка. Пуснете ме.
- Преследват ви, откакто излязохте от “Аби колидж”.
През целия следобед на някакво първично ниво я беше измъчвало усещането, че нещо не е наред, но тя се бе опитала да оправдае тревогата си с бурята. Сякаш нечии очи не се отделяха от нея. Но този мъж нямаше как да знае, че някой я преследва, без самият той да е правил същото.
- Кой сте вие?
- Това е без значение точно сега - отвърна Харват и ускори крачка.
- Ако не спрете веднага, ще се развикам. Чувате ли ме?
- Развикайте се и тогава и с двамата ни е свършено.
Алкът понечи да му покаже, че не се шегува, когато в гърба и се притисна нещо твърдо. Без дори да го види, та инстинктивно разбра какво е - оръжие.
- Защо го правите?
- Погледнете назад, до асансьора.
Алкът погледна през рамо.
- И какво?
- До него стои висок мъж. Виждате ли го? С тъмна коса. Тъмни очи.
- Да, защо?
- Изпратен е тук, за да ви убие - отговори Харват и отново избута Джилиън напред, продължавайки да маневрира с нея към вратата със зелен надпис.
Алкът тъкмо щеше да каже на мъжа, че е луд, и да му нареди да я пусне, когато чу изстрели и всички манекени около тях започнаха да експоладират.
