Той тихо се приближи, застана зад групата посетители в предната част на кръчмата и изгледа репортажа, в който се съобщаваше за трима загинали при инцидента в скъпия универсален магазин в Найтсбридж, като единия е бил лондонски полицай извън дежурство. После репортерът премина към видеоматериала от охранителните камери на магазина, които показваха стрелеца в действие. Сякаш историята от пазара Ал Карим отново се повтаряше. Цялото внимание беше фокусирано върху Харват, а Халид Аломари не се виждаше никакъв. Единственият плюс бе, че нито една от снимките не бе уловила напълно лицето на агента. Не че имаше значение, Според репортера, свидетелите вече работели с художниците в полицията върху скицирането на портрета на заподозрения и всички били уверени, че съвсем скоро ще разполагат с фоторобот. Това, което имаха обаче, бяха няколко снимки на жена, вероятно похитена от единия от стрелците. Харват изгледа поредицата от кадри, на които съвсем ясно се виждаше лицето на Джилиън.
Той бързо се върна на масата и седна така, че тя да не се вижда от предната част на заведението, след което попита:
- Как платихте сметката си в кафенето на „Харви Никълс“? В брой? С чек? С кредитна карта? Какво използвахте?
- Платих в брой - отвърна Джилиън. - Какво има?
- Добре. Това означава, че не разполагат с името ви. Поне за сега?
- Кой не разполага с името ми?
- Полицията. Току-що излъчиха снимки от охранителните камери на магазина. Явно не могат да преценят дали съм ви отвлякъл, или сте била моя доброволна съучастничка.
- Съучастничка в какво?
- В престрелката. Загинали са трима души. Един от тях е бил полицай извън дежурство.
Джилиън не знаеше какво да каже.
- Вие ли го застреляхте?
- Не, естествено.
- Откъде сте толкова сигурен?
- Защото - отвърна Харват - зная в кого се целех.
- В Халид Аломари.
- Именно.
- Това вече е прекалено - сряза го Джилиън. - Трябва да отидем в полицията. Веднага.
- Вече ви казах. Не мога да отида в полицията. Вие също. Няма време.
- Ако Аломари е бил в магазина, те ще разполагат и с негови снимки.
- Той е професионалист. И да разполагат с нещо, няма да е кой знае какво.
- Но все ще е нещо. Някакво начало. Може да ни помогнат да го открием.
- В този момент Халид Аломари е последното нещо, което ме тревожи. Трябва да стигна до истината за това как действа тази болест и как и къде Ал Кайда смята да я използва. Няма да успея без вашата помощ. Трябва да узная повече за това в какво е бил ангажиран Емир.
Джилиън съзнаваше, че трябва да направи нещо. Тя можеше да се окаже единствената надежда за Емир. Най накрая наруши мълчанието си:
- Не съм човекът, с когото трябва да говорите.
- Напротив. Вие сте човекът, с когото Емир е поддържал връзка извън института.
- Но не съм най-подходящата.
Харват впери поглед в нея.
- Ако смятате, че е разговарял с още някого, трябва да ми кажете. Всеки такъв човек може да е в голяма опасност в момента.
- Съмнявам се - възрази Джилиън. - Нищо не ги свързва с него. Емир дори не знаеше, че обсъждам работата му с други хора.
- Вие? С кого сте я обсъждали?
Джилиън не отговори веднага.
- Двама души, които знаят за тези неща много повече от мен.
- Други палеопатолози?
- Те бяха мои преподаватели в университета. Ванеса и Алън Уитком.
- Къде мога да ги открия? - поинтересува се Харват.
- В Дърам, на около пет часа северно оттук. Имате ли кола?
Харват поклати глава.
- Тогава май ще се наложи да поостанем заедно още известно време.
- Какво искаш от мен? - натърти сенатор Кармайкъл, като пое кристалната чаша с кехлибарена течност от Чарлз Андерсън и я постави на масата пред себе си.
- Стига, Хелън - отвърна шефът на президентския кабинет. - Нали не мислиш, че съм те поканил тук на мила двупартийна дискусия, за да си бъбрим за бъдещето на американската демокрация с чаша бърбън в ръка.
- Не, но очаквах малко по-дружелюбно посрещане.
- Е, избрала си неподходящата седмица - отбеляза Андерсън, който седна на дивана срещу нея. - Изчерпахме запасите си от дружелюбие.
- Знаеш ли, Чък, много си се променил.
- Не, Хелън, ти си се променила. Толкова си се вкопчила в идеята си да станеш вицепрезидент, че си готова на всичко, за да постигнеш целта си.
- Както и всеки друг член на моята партия - отвърна Кармайкъл.
Андерсън отпи от бърбъна си и възрази:
- Не. Няма да си говорим за партийна политика, Хелън. И ти го знаеш. Ще говорим за теб и твоята бясна амбиция да стигнеш до президентския пост.
- Аз ли? Ами ти? Да не искаш да ми кажеш, че амбицията на твоето момче е по-малка от моята?
- Първо, в този кабинет го наричаме президент на Съединените щати….
- Не ми чети конско, Чък…
- И второ - продължи шефът на канцеларията, пристъпвайки към същината на въпроса, - много добре знаеш колко време му извивахме ръцете, за да го накараме да се кандидатира.
- Щом не иска да участва в изборите - възрази сенаторът, вдигайки питието си, - защо тогава го прави?
- Защото страната има нужда от него и което е по-важно, иска го.
- Тази страна не знае какво иска.
