Не беше учудващо, че Рейнълдс сънуваше кошмари. Саудитска Арабия притежаваше повече от осемдесет активни нефтени и газови полета и над хиляда кладенци. Не беше възможно той и хората му да са едновременно навсякъде. В миналото имаше незначителни, аматьорски опити за саботаж, които бяха по-скоро досадни инциденти, но всеки се тревожеше от големия въпрос ,,ами ако”.
Единственият начин да се предотврати евентуално голямо нападение беше да се държат под око онези, които имаше вероятност да ги извършат, и точно това беше работата на агентите от саудитското разузнаване. Проблемът според Рейнълдс се криеше във факта, че повечето от тях, включително Фарук, не заслужаваха дори пликовете, в които им раздаваха чековете за заплати.
Чип отвори документа с реалистичната оценка на заплахите, а после подбра имейлите и електронни бележки, които бяха препращани измежду различните разузнавателни звена в кралството през последното денонощие. Докато четеше, вниманието му беше приковано от нещо необичайно.
През последните две години Рейнълдс си бе съставил собствен списък с терористи. Повечето от удостоените с тази чест изтъкнати фигури бяха радикални мюсюлмански фундаменталисти от военизираната уахабитска секта. Всичките бяха младежи, държани под наблюдение от саудитското разузнаване. Докладът, който разглеждаше сега, го изпълни със странното усещане за дежа вю. Вече беше чел някъде същия този документ. Но как беше възможно? Сигурно си въобразяваше. Следенето на поданиците и писането на ежедневни рапорти бяха две от малкото неща, които саудитците вършеха както трябва.
Той влезе в паметта на флашката и отвори папката, която беше създал за въпросния обект - млад активист на име Халид Шейх Аломари - и изтегли всички предишни доклади, свързани с него. Макар да му отне повече от двадесет минути, консултантът то сигурността откри каквото търсеше. Преди шест месеца саудитският агент, който следеше Аломари, беше изпратил същи доклад, дума по дума.
Сигурно беше някаква грешка. Рейнълдс реши да провери най-скорошните сведения за някои от другите саудитски младежи, за които се знаеше, че са близки сподвижници на Аломари и посещаваха една и съща войнстваща джамия в покрайнините на Рияд. Всичко, отнасящо се до Халид, предизвикваше у Чип неприятно чувство под лъжичката и това не бе случайно. Фактът, че младежът беше заподозрян в извършването на няколко интелигентно замислени терористични нападения вътре в кралството, но така и не беше осъден, както и произходът му от Абха - същия отдалечен планински град в Асир, където бяха родени четирима от петнадесетте похитители от 11 септември - бяха циментирали мястото му в списъка на Рейнълдс с уахабити, заслужаващи специално наблюдение.
След два часа и половина и още четири чаши кафе консултантът беше успял да сглоби крайно озадачаваща картина. Агентите от саудитските служби бяха пробутали стари доклади не само за Халид Аломари, а и за още четирима от неговите съмишленици. Това не се понрави на Рейнълдс.
През изминалите два месеца той и екипът му тихомълком бяха повишили бдителността си. Различните му информационни източници долавяха, че се мъти нещо, но никой нямаше представа какво. Ако беше нападение срещу „Арамко“, можеше да се планира навсякъде. Рейнълдс и хората му бяха засилили охраната на местата, където усещаха, че компанията е най - уязвима, но не можеше да се направи нищо повече. И все пак имаше нещо, което Рейнълдс можеше да стори.
Той вдигна клетъчния си телефон, набра номера на секретарката си и ѝ остави съобщение, че ще прекара следващите няколко дни на обектите. После изключи компютъра, върна на място флашката и грабна своя пистолет „Лес Беър 1911“ 45-ти калибър. Докато не научеше какво кроят саудитските служби нямаше как да разговаря със своите контакти в разузнаването, особено с Фарук. Засега трябваше да се ориентира сам.
Телефонът на мъжа, седнал в колата пред хотел „Уошингтън Плаза“, иззвъня три пъти, преди той да намери малката слушалка и да я намести в ухото си, за да отговори. Много малко хора имаха номера му. От другата страна на линията се разнесе женски глас. Жената се представи за служителка в „Цветна леха” и той веднага разбра кой стои зад обаждането.
- Поръчката ви е готова - каза Джилиън, - но нашият разносвач е болен, та се чудехме дали не бихте могли сам да вземете розите.
Кодът бе пределно ясен за Лоулър. Харват имаше човек, или хора, на които веднага трябваше да се осигури защита.
- Ще ми напомните ли какъв цвят поръчах? - попита той. - Розови или червени?
Това означаваше дали човекът или хората са чужденци или американци.
- Розови.
Чужденци.
- Ще ми отнеме известно време, за да стигна до вас - отвърна Лоулър.
- Днес ще затваряме рано, така че побързайте.
- Ясно. Съжалявам, че съм толкова разсеян, но изпратихте ли ми сметката по електронната поща?
- Още не - каза Джилиън.
Значи Харват още не беше изпратил подробностите в тайния уеб-бюлетин.
- Чакам я с нетърпение.
- Чудесно. Ще ви я изпратим възможно най-скоро.
