- Между другото - вметна Лоулър, като се опитваше да прецени как да формулира следващата информация така, че да я разбере Харват, но не и някой, който би могъл да подслушва телефонния им разговор, - говори се, че специалните сини рози, които ви помолих да потърсите в чужбина, вече можели да се намерят и у нас.
Джилиън погледна към Харват, чието лице внезапно доби обезпокоено изражение. „Сини рози“ беше шифър, който използваха, за да говорят за текущите си задачи. Лоулър имаше предвид болестта. По някакъв начин тя бе успяла да проникне в Съединените щати.
- Зная, че розите още не са пуснати в продажба - продължи Гари, - но бих се радвал, ако ми предоставите възможно най-изчерпателна информация за тях. Носят се слухове, че ще излязат на пазара до няколко дни.
- Ще се заемем незабавно - отговори Джилиън. - Нещо друго?
- Да, последно. От няколко места ми се обадиха, че и ,,Уол-Март“ влиза в бизнеса със сини рози. Няма да е зле да проверите тази информация и да видите какво знаят там.
След тези думи Лоулър натисна копчето за край на разговора, остави настрана бележника, в който си водеше записки, и вдигна очи точно на време, за да види как Хелън Ремингтън Кармайкъл излиза от подземния гараж на хотела.
- Какво имаше предвид той като каза, че сините рози щели да се продават на американския пазар?
Харват я погледна и отвърна.
- Имат сведения, че Ал Кайда е успяла да внесе контрабандно болестта в Съединените щати.
- Как?
- Кой знае. Сигурно имат милион начини да го направят. Важното е, че някак си са успели да я пренесат.
- Но още не са я пуснати, нали?
- Не, но явно планират да го направят в близките няколко дни.
- Какво ще правим? - попита тя
- Първо ще проверя какво знае моята врътка в ,,Уол-Март". Май най-сетне ще ни провърви.
Джилиън не си даде труда да го помоли за обяснение.
Харват натисна копчето за набиране на номера на мобилния си телефона и се свърза с Ник Кампос в Кипър. Когато човекът от другата страна се обади, стана ясно, че Харват го е изтръгнал от дълбок сън.
- Ник, Скот се обажда. Разбрах, че си се опитвал ла се свържеш с мен.
- Господи, Харват, колко е часът? - попита уморено агентът от АБН.
- Почти пет сутринта твое време. Какво имаш да ми кажеш?
- Публикувах съобщение на онази уеб стена за обявления, както ме помоли, но ти така и не се обади. Проверяваш ли си понякога съобщенията?
- Да ти кажа честно, Ник, бях малко зает.
- Е аз също - каза Кампос. - Мисля, че се натъкнах на следа, която да те отведе до Рейбърн.
Харват стисна телефона по-здраво.
- Каква?
- Изчакай малко - измърмори Ник и покривайки с ръка телефона, се прокашля няколко пъти, за да прочисти белите си дробове, преди да продължи разговора. - Свързах се с един човек, когото използваме от време на време, и му дадох онзи имейл адрес.
- И?
- Явно твоят човек Рейбърн е искал да представи измислената си археологическа фондация за сериозна институция, затова е било изключено да изпише на визитките си адрес на безплатна електронна поща от типа на „Хотмейл“, която би била почти невъзможна за проследяване. Трябвало е да закупи име на домейн и после да регистрира своя имейл при някой евтин интернет доставчик. И е направил всичко това с дебитна карта на „Виза“.
- Страхотно. Успя ли да събереш информация за притежателя на банковата сметка? Пощенски адрес или нещо подобно?
- Не. Следата, водеща към притежателя на сметката, прекъсва при една малтийска банка. Без заповед не бих могъл да продължа по-нататък.
Харват беше разочарован, но въпреки това каза:
- Благодаря, Ник. Оценявам усилията ти.
- Какво те прихваща, дявол да го вземе? Да не мислиш, че щях да оставя всички онези шифровани съобщения на шефа ти, след като знам, че си в немилост, ако не разполагах с нещо повече? Казах, че следата, водеща към притежателя на сметката, прекъсва при една малтийска банка, но финансовата следа може да се проследи.
- Докъде.
- Според моя източник, който и да е притежателят на картата, наскоро я е ползвал в швейцарски град, разположен в долината на река Рона, на около час и половина от Женева. Казва се Льо Ральор.
- Колко наскоро?
- Снощи.
Харват откъсна лист хартия от бележника си и попита:
- Ще можеш ли да ми изпратиш по факса списък с местата в Льо Ральор, където е използвал картата?
- Защо не? - изръмжа Ник. - И без това вече съм буден.
- Благодаря, Ник. Дължа ти още една вечеря.
- Дължиш ми много повече от вечеря, но и това е добре като за начало.
Харват отново благодари на приятеля си, затвори телефона и се обърна към Джилиън:
- Имаме информация за Рейбърн.
- Къде е той? - поинтересува се Джилиън.
- В някакъв град в Швейцария, наречен Льо Ральор. Да ти говори нещо?
- Никога не съм го чувала.
- И аз - каза Харват.
- Е, какъв е планът?
- Първо ще намерим куриерска служба, която да транспортира тъканните проби до Америка. После ще ми трябва интернет кафе, откъдето да изпратя на Гари актуалната информация.
- А после? - попита тя.
- После ще трябва да решим как да стигнем до Швейцария.
- Предполагам, няма да е с кола.
