Лъч освети скалата на три метра пред него.
Итън приклекна зад една канара и надникна, когато лъчът продължи по скалата зад него.
Водопад от светлина се изливаше от брега в течението. От мястото си Итън видя, че неколцина са нагазили до колене в реката да го търсят, но никой не се осмеляваше да преплува.
Тъкмо се канеше да излезе от скривалището си, когато усилен от мегафон глас се разнесе над реката:
— Итън, върни се при нас и всичко ще ти бъде простено.
Би го познал навсякъде — дълбокия, гърлен глас на шериф Поуп, който отекваше от скалите обратно към боровата гора зад тълпата.
— Не знаеш какво правиш.
„Всъщност много добре знам какво правя.“
В непосредствена близост нямаше светлини. Итън се изправи с мъка и тръгна на юг покрай скалата.
— Ако се върнеш, няма да те нараним.
„Да, бе. Идвам веднага.“
— Имаш думата ми.
На Итън му се прииска и той да имаше мегафон.
Над реката се разнесоха и други гласове.
— Итън, моля те!
— Не разбираш какво правиш!
— Върни се!
Поуп също продължи да го вика, но Итън продължи нататък в черния дъжд.
Колкото повече се отдалечаваше от тълпата, толкова по-невъзможно му бе да вижда къде стъпва.
Куцукаше бавно, тътрейки крака. Единственият му ориентир беше шумът на реката отляво.
Отзад — затихващи гласове, смаляващи се светлини.
Тялото му бе изстискало последните си капки адреналин и той усещаше, че ще се срине напълно.
Щеше напълно да изключи.
Но не можеше да спре. Още не.
Желанието да се свие в пясъка по брега и да заспи беше почти неустоимо, но онези от другата страна можеха да решат да прекосят реката.
А те имаха фенери, оръжия и числено превъзходство.
Той нямаше нищо.
Рискът бе твърде голям.
И затова продължи нататък с малкото сили, които му бяха останали в запас.
12. Нямаше начин да определи колко време е вървял сам в мрака.
Час.
Може би два.
Или повече.
Темпото му бе такова, че нямаше как да е изминал повече от километър и половина. В това поне беше сигурен. На всеки няколко минути спираше и поглеждаше надолу по течението, търсеше приближаващи светлини, ослушваше се за стъпки по камъните.
Но всеки път, когато погледнеше назад, беше едно и също — пълен мрак. И дори някой да го следваше, ревът на реката успяваше да заглуши всички останали звуци.
Дъждът намаля, премина в ръмене и накрая спря.
Итън продължаваше да върви, движеше се единствено по усет, ръцете му се хващаха за невидими канари, краката му правеха най-малките възможни стъпки, така че инерцията да не го събори, когато неизбежно се натъкне на някое препятствие.
А после започна да вижда.
В един момент цареше пълен мрак.
В следващия се появи голяма подпухнала луна, светлината й си проби път между облаците и всеки камък заблестя като лакиран.
Итън седна на една канара с плоска горна част. Краката му трепереха, беше на края на силите си.
Тук реката се беше стеснила почти наполовина, но течението бе по-буйно и водата се носеше през същинска каменна градина, разбивайки се на пяна.
Огромни борове, високи по двайсет-двайсет и пет метра, се извисяваха над бреговете от двете й страни.
Изведнъж осъзна колко е жаден.
Отпусна се на колене, изпълзя до реката и потопи лице в малък вир.
Водата имаше великолепен вкус, чиста и сладка, но и леденостудена.
Между две глътки Итън погледна надолу по течението.
Като се изключи полудялата река, нищо не помръдваше покрай бреговете.
Искаше да поспи, можеше да легне направо на камъните и да се унесе за секунди, но знаеше, че това би било глупаво.
„Трябва да намеря подслон, преди луната да се е скрила.
Преди да изгубя способността си да вървя.“
Облаците вече започваха да се скупчват пред луната.
Насили се да стане.
Пресичането на реката тук, особено в това състояние, беше равносилно на самоубийство. Трябваше да потърси подслон от тази страна на реката, но това щеше да е трудно. От другата страна старата борова гора пълзеше няколкостотин метра нагоре по планинския склон към стелещите се облаци. Беше сигурен, че в гора като тази ще може да си намери някое място, където да прекара нощта — ако не друго, можеше поне да си направи някакъв навес от паднали клони. Щеше да се покрие с тях, за да го предпазят от дъжда, а може би дори да запазят част от телесната му температура и да го стоплят.
Но това нямаше да се случи.
От страната на Итън брегът се издигаше стръмно на дванайсет метра до подножието на отвесните скали, конто опасваха Уейуърд Пайнс.
А над тях се редуваха корнизи, които се губеха нагоре в мрака.
Не беше в състояние да се катери.
Продължи с мъка напред.
Водата се плискаше в стомаха му.
Усещаше стъпалата си — подути и туптящи в кубинките. Знаеше, че трябва да спре и да излее водата от тях преди час, но се страхуваше, че ако седне, няма да има силата да ги обуе отново и да продължи.
Вървенето от тази страна ставаше все по-трудно — почти нямаше равна земя, всичко беше камънаци и стръмни склонове.
Навлезе във висока борова горичка.
