Камънаците се смениха с мека влажна пръст, покрита с мъртви борови иглички. „Става все по-зле и по-зле, ще спя тук.“ Мястото не беше идеално — твърде близо до реката, без клони, с които да се прикрие; всеки преследвач неминуемо щеше да го намери. Но поне имаше някаква защита под клоните на старите дървета.
Огледа се за последен път. Вече беше решил, че ако не види нещо по-интересно, това място ще му стане дом до края на нощта.
Погледна нагоре по склона към подножието на скалата.
Стори му се, че вижда черно петно горе.
Тръгна натам, без изобщо да се замисля.
Катереше се на четири крака през боровете и после по натрошените камъни.
Ставаше все по-стръмно и по-стръмно.
Вече се беше задъхал, потта се стичаше по лицето му и пареше в очите.
В близост до скалата камъните станаха по-дребни и краката му се хлъзгаха на всяка крачка, все едно се катереше по пясъчна дюна.
Стигна до отвесната стена
Мракът отново се спускаше, само малък резен от луната надничаше през облаците и въздухът отново се изпълни с миризмата на дъжд.
Ето го и него — черното петно, което беше забелязал от реката. Нишата беше дълбока пет-шест стъпки, но отвътре бе гладка и суха и щеше да го защити от стихиите.
Итън се изкачи на перваза и изпълзя вътре.
Задната стена беше полегата и той се облегна на нея. Притъмняващият свят беше ограничен от стените на нишата. Не можеше да види реката оттук, а и шумът й беше намалял до нещо като висок шепот.
С намаляването на лунната светлина гората от другата страна на реката постепенно изчезваше, потапяйки го отново в абсолютен мрак.
Заваля.
Итън седна и с треперещи пръсти се опита да развърже кубинките, които беше взел от мъжа, когото бе убил в апартамента. Трябваха му няколко минути преди най-сетне да се справи с възлите и да се събуе. Изсипа поне по половин литър вода от всяка, после събу няколкото чифта чорапи и ги остави на камъните да съхнат.
Дрехите му бяха подгизнали.
Свали якето, фланелката, джинсите, дори слиповете. Прекара десет минути гол в нишата, като изстискваше дрехите си, докато не станаха само влажни.
Зави гърдите си с якето, краката с фланелката, а джинсите нави и ги подложи като възглавницата. Легна на полегатата задна стена, обърна се на една страна и затвори очи.
Никога през живота си не беше изпитвал такъв студ.
Отначало се боеше, че няма да може да заспи — тялото му се тресеше така силно в неуспешните си опити да се стопли, че трябваше да хване ръкавите иа якето, за да го задържи върху себе си.
Но колкото и да беше премръзнал, изтощението иу бе още по-голямо.
Пет минути по-късно сънят победи.
13.
