Нещо рязко го изтръгна от сънищата за войната.
В продължение на цяла минута нямаше представа къде е, едновременно треперещ от студ и изгарящ от треска.
Надигна се, протегна ръце в тъмното и когато пръстите му докоснаха каменните стени на нишата, вътрешният му компас заработи и ужасът, в който се бе превърнал животът му, го заля с пълна сила.
В съня си беше изритал дрехите настрани и те лежаха пръснати върху камъка до него, студени и влажни. Итън ги просна, за да могат да изсъхнат по-добре, и запълзя напред, докато не стигна до ръба на нишата.
Дъждът беше спрял.
Нощното небе кървеше със звездна светлина.
Никога не бе проявявал какъвто и да било интерес към астрономията, но сега откри, че търси познати съзвездия и се пита дали звездите са си по местата.
„Това ли е небето, което съм виждал винаги?“
Реката пееше на петнайсет метра под него.
Загледа се надолу към водата и когато ги видя, кръвта му замръзна.
Първият му подтик бе да се скрие в нишата, но успя да се овладее — всяко рязко движение можеше да привлече вниманието им.
„Кучи синове, проследили са ме.
В края на краищата са пресекли реката.“
Бяха долу сред гигантските борове до реката, така добре скрити в сенките, че не можеше да прецени броя им.
Със скоростта на охлюв, сантиметър по сантиметър, Итън изпълзя обратно в нишата, снишен, опрял гърди в ледената скала. Надникна предпазливо през ръба.
Бяха изчезнали в сенките и за момент, като се изключи реката, светът бе абсолютно неподвижен.
Итън започна да се пита дали наистина е видял нещо. Като се има предвид през какво беше преминал през последните пет дни, халюцинирането щеше да е съвсем в реда на нещата.
Трийсет секунди по-късно те се появиха от сянката па дърветата сред изпотрошените скали в началото на склона.
„Какво, по…?“
Беше само едно и макар да бе с размерите на човек, не се движеше като човек — преодоляваше скалите на четири крака, без козина и бледо под светлината на звездите.
Металически вкус — продукт на страха — изпълни устата на Итън, когато осъзна, че пропорциите му са абсолютно сбъркани. Ръцете изглеждаха два пъти по-дълги от нормалното.
Съществото вдигна глава и дори от това разстояние Итън видя прекалено големия нос, вдигнат към небето.
Душеше.
Итън изпълзя колкото се може по-навътре в нишата, където се сви и затрепери, обгърнал краката си с ръце и ослушващ се за приближаващи стъпки или преобърнати камъни.
Но единственото, което чуваше, беше шумът на реката и следващия път, когато рискува да надникне навън, онова, което видя — или което му се беше привидяло — го нямаше.
През последните няколко часа от нощта сънят така и не го споходи.
Беше прекалено премръзнал.
Болката беше твърде силна.
Бе твърде ужасен от всичко преживяно, за да се потопи отново в сънища.
Лежеше върху скалата, обхванат от едно-единствено желание. От една-единствена нужда.
Тереза.
