Вътрешността беше изненадващо малка, но Рийд знаеше, че кутията представлява същият контейнер като донесения от Русия, но с по-големи размери. В дебелите стени бяха монтирани капсули течен азот, които след пълното им активиране щяха да поддържат във вътрешността постоянна температура от минус двеста градуса по Целзий. Разработена от „Бауер-Зермат“ АД, кутията беше стандартен модел, използван в случаите, когато се налагаше да се транспортират токсични култури.
С помощта на специални дебели ръкавици Бауер извади вътрешното отделение, в което се намираха ампулите. Погледна ги и му хрумна, че приличат на миниатюрни ракети, наредени и готови за изстрелване. С тази разлика, че много скоро щяха да се превърнат в далеч по-мощно оръжие от всички ядрени ракети в американския арсенал.
Макар че се занимаваше с вируси повече от четиридесет години, Бауер нито за миг не забравяше с какво си има работа. Увери се, че ръцете му са абсолютно неподвижни и че не е паднала нито капка върху плота или някъде по пода, и едва тогава бавно постави ампулите в специалното отделение на кутията. Затвори капака, набра комбинация от букви и цифри, за да я заключи, и нагласи температурата.
Вдигна глава и каза:
— Господа, часовникът тръгна.
Къщите във Волта Плейс имаха един общ белег: към всяка имаше малък гараж в задния двор, който излизаше на алея. Рийд и Ричардсън отнесоха кутията в гаража и я поставиха в багажника на волво комби. Бауер остана още малко в къщата, за да се увери, че не са забравили нищо, което би могло да подскаже за присъствието на тримата в нея. Не се тревожеше за отпечатъци, влакна от дрехи или други подробности, които биха заинтересували следователите; след минути щеше да пристигне специален екип от Агенцията за национална сигурност, за да изчисти терена до основи. Агенцията държеше няколко такива къщи в района на Вашингтон. За чистачите това беше поредната спирка в натоварения им график.
Когато влезе в гаража, Бауер чу вой на сирени, който идваше от посоката на Уисконскин авеню.
— Изглежда, че на Адам Трилор предстои да изиграе последната си роля — промърмори той, когато тримата седнаха в комбито.
— Жалко, че няма да може да чуе отзивите — каза Рийд и подкара колата по алеята.
Питър Хауъл стоеше на горното стъпало на широкото стълбище пред галерия „Реджионале“ на Виа Алоро. В най-престижната галерия в Сицилия бяха изложени картини на Антонело да Месина, както и великолепната фреска от XV век „Триумф на смъртта“ от Лорана, която особено се хареса на Хауъл.
Като стоеше встрани от туристите, които се качваха и слизаха по стълбите, и си отваряше очите за всеки, който би могъл да проявява прекомерен интерес към него, Хауъл извади секретния си телефон и набра номера, даден му от Джон Смит.
— Джон? Обажда се Питър. Трябва да поговорим.
На 4500 мили от него Смит плавно се вписа в движението на шосе 77.
— Слушам те, Питър.
Като продължаваше движението по стълбището и около галерията, Хауъл разказа за срещата си с контрабандиста Франко Грималди, последвалото покушение върху живота му и сблъсъка със старши сержант Травис Никълс и партньора му Патрик Дрейк.
— Сигурен ли си, че са били американски войници? — попита Смит.
— Абсолютно — отвърна Хауъл. — Джон, поставих под наблюдение пощенската станция. Един офицер дойде да провери кутията, точно както Никълс ми беше казал. Но нямаше как да го заловя — а и по никакъв начин не бих могъл да го доставя в базата ви край Палермо — той направи пауза. — Какво кроят тези ваши момчета, Джон?
— Повярвай ми, и аз бих искал да узная.
Неочакваната поява на американски военни — войници в ролята на наемни убийци — придаде ново измерение на и без това сложното уравнение, което се нуждаеше от незабавно решение.
— Ако Никълс и партньорът му са наемни убийци, някой трябва да им плаща — заключи Смит.
— Съвсем същото мисля и аз — отговори Хауъл.
— Имаш ли някакви идеи как да открием човека с парите?
— Всъщност да — каза англичанинът, след това захвана да обяснява.
Десет минути по-късно Смит слезе от шосе 77. Стигна входа на Кемп Дейвид, където военен ескорт го придружи до Роузбъд — вилата за гости, която се намираше най-близо до Аспен. Намери Клайн седнал пред каменна камина с телефон в ръка.
Той махна на Смит да седне, довърши едносричния си разговор и се обърна към него.
— Беше Киров. Хората му разпитват всички в комплекса „Биоапарат“, като се опитват да проследят контактите на Ярдени. Дотук не са открили нищо. По всичко личи, че този кучи син не е бил от приказливите. Не са го виждали да харчи пари, каквито със сигурност е имал, нито да разправя, че скоро ще си живее като цар на Запад. Никой не помни да го е виждал с чужденци. Киров проверява телефонните разговори и пощата му, но не очаквам да стане чудо.
— Значи който се е свързал с Ярдени, го е направил много предпазливо — отбеляза Смит. — Уверили са се, че е най-подходящият за тази работа — няма семейство, корумпиран е и може да държи езика си зад зъбите.
— Предполагам, че е така.
— С какво друго разполага Киров?
