В шест и тридесет екипажът влезе в стерилното помещение, за да се облече. Тъй като Мегън беше единствената жена, която участваше в мисията, за нея бе отредена отделна кабина. Тя затвори вратата и огледа критично летателния си костюм. Той беше направен по мярка, тежеше около 40 килограма и се състоеше от над петнадесет отделни части, сред които парашут, средство за придвижване при безтегловност, панталони за преодоляване на безтегловността и подлога. Мегън беше поставила под въпрос необходимостта от последното, но Рийд й бе обяснил какво налягане се упражнява върху тялото при влизане в орбита. Беше почти невъзможно да се контролира отделителната система.
— Изглеждаш много шик, Мегън — отбеляза пилотът на мисията Франк Стоун, когато тя влезе в мъжкото отделение.
— Най-много ми харесват емблемите — отговори Мегън.
— Кажи го на жена ми — обади се командирът Бил Керъл. — Тя ги проектира.
Всяка мисия имаше уникални емблеми, направени от членовете на екипажа или от близките им. Емблемата на настоящата мисия представляваше совалката, излитаща в пространството. В рамката на кръга бяха изписани имената на членовете на експедицията.
Екипажът се раздели на двойки, за да проверят взаимно костюмите си и да се уверят, че всяка част е здраво закрепена и стабилна. След това Дейвид Картър, един от специалистите в мисията, събра групата и произнесе кратка молитва. Моментът помогна да се разсее мрачното настроение, предизвикано от безвременната смърт на Адам Трилор.
Малко повече от три часа преди излитането те излязоха от помещенията си и застанаха под блясъка на светкавиците и камерите. Излизането им беше последната възможност за външните наблюдатели, които бяха внимателно проверени и носеха специални пропуски, да видят астронавтите. Докато минаваше през шпалира, Мегън махна на журналистите и се усмихна, един репортер извика:
— Още една усмивка! Точно така.
Пътят до асансьора към совалката в акумулаторния микробус отне само няколко минути. След като пристигна, екипажът се качи в кабината, която ги издигна на 195 фута над земята до бялата стая — последна спирка, където си сложиха парашутите, предпазните колани, скафандрите и ръкавиците.
— Как се справяш?
Мегън се обърна и видя до себе си Рийд облечен и готов.
— Добре, предполагам.
— Предполетна треска?
— Това ли усещам в стомаха си?
Той се приближи.
— Не го споменавай пред другите, но и аз изпитвам същото.
— Не може да бъде!
— И още как!
Може би нещо в погледа й го накара да попита:
— Някакъв проблем ли има? Струва ми се, че искаш да ме питаш нещо.
Мегън махна неопределено.
— Предполагам, че е от напрежението. Мечтаеш, подготвяш се, работиш и един ден настъпва дългоочакваният момент.
Рийд я потупа по рамото.
— Ще се справиш отлично. Не забравяй какво каза Алънби: всички разчитаме на експериментите, които ти ще проведеш.
— Дами и господа, моментът настъпи — обяви един от членовете на подготвителния екип.
Рийд се обърна и Мегън въздъхна облекчено. По време на телефонния си разговор с Клайн — ръководителя на Приют едно — той й каза, че незабавно ще проучи тайнствения посетител на Рийд и след като установи самоличността му със сигурност, ще й се обади. Тъй като обаждане не последва, тя реши, че Клайн или още проверява, или е намерил напълно задоволително обяснение, което е решил да не споделя с нея.
— Да се залавяме за работа — каза Рийд и кимна към Мегън. — След вас, госпожо.
Мегън пое дълбоко дъх, приведе се и се пъхна през люка на полетната палуба. Отиде до стълбите и се спусна до средната палуба, където освен личните каюти, шкафовете с храна, складовите помещения и банята, имаше три специални стола, предназначени за нея, Рандъл Уолъс — другия специалист на мисията — и суперкаргото Дейвид Картър.
След като се настани в стола, който щеше да бъде сгънат и прибран веднага след излитане, Мегън се озова легнала по гръб с колене към тавана.
— Това ми е трета мисия и все още не мога да свикна с тези столове — промърмори Картър и се намести в стола до нея.
— Това е, защото продължаваш да качваш килограми, човече — подразни го Уолъс. — И всичко заради домашно приготвената храна.
— Поне имам дом — бързо отвърна Картър.
Уолъс изтръска въображаемата си пура, имитирайки Гручо Маркс.
— Това сигурно е любов.
Закачките секнаха, когато подготвителният екип влезе и привърза астронавтите към седалките.
— Как са микрофоните?
Мегън изпробва своя и кимна, доколкото й позволяваха ремъците. След като колегите й също бяха вързани, тя се заслуша в работата на орбиталния екип, който правеше проверка на уредите с наземния контрол.
След като свършиха, подготвителният екип излезе. Макар че не можеше да ги види, Мегън си представяше тържествените изражения на лицата им.
— Дами и господа, Бог да е с вас. Очакваме ви живи и здрави.
— Амин — промърмори Картър.
— Да бях си взел книга за четене — обади се Уолъс. — Мегън, как се чувстваш?
— Отлично, благодаря. А сега, момчета, ако нямате нищо против, аз също имам да правя проверка.
