Направих, както ми заръча. Отидох на тюрбетата и на двамата. И наистина, душата ми се изпълни с добри чувства и се просветли. Оттогава започнах да се виждам с Максуд почти всеки ден. От ден на ден думите му все повече и повече ми влияеха. За мен беше станал нещо като шейх, като духовен водач, който ми показваше правилния път. Все повече му вярвах, вярвах, че не е достатъчно само да изпълняваме обичаите си, предписани ни от религията. Абдестът, намазът, постите, свещените думи на молитвите и произнасяните от нас аяти щяха да придобият смисъл само ако се вдигнехме на джихад за нашите братя мюсюлмани. Затова и с радост приех предложението на Максуд да заминем за Афганистан.
Прекъснах Йомер, за да разбера доколко беше искрен:
– За да служиш на талибаните като лекар ли, замина там?
Този въпрос беше подвеждащ. Ако отговореше с „да“, което беше лесно, понеже така и така учеше медицина, щях да се усъмня в искреността му, но той не го направи.
– Не, ние заминахме за Афганистан не за да лекуваме нашите братя мюсюлмани, а за да се бием със злите сили на дявола. Аз и без това бях зарязал следването си по онова време. Защото моята мисия вече не беше да лекувам отделни хора, а да освободя правоверната част от човечеството.
Думите на младежа наистина бяха искрени, но моят помощник Али, който го слушаше с огромно неудоволствие, изписано върху лицето му, го прекъсна и попита:
– Значи, оня активист Максуд те е подмамил. Теб и останалите будали. Убедил ви е да станете оръдия на тероризма.
Йомер, отчаян от неразбирането, поклати глава.
– Не, той не ме е убеждавал, нито кандърдисвал. Нито мен, нито останалите вярващи братя. Нито ни е предлагал да извършим нещо, което самият той не би извършил. Не ни е призовавал на джихад, на който той самият не би тръгнал.
В ума ми се въртеше мисълта за съдбата на този Максуд и попитах Йомер за това:
– А сега, къде е Максуд сега?
Лицето му се натъжи и притъмня.
– Умря... След мен и той напуснал пещерата. Присъединил се към бунтовниците в Кабул. Хвърлил се в минаващия по главния булевард в града военен конвой и го взривил с двайсетте килограма експлозив, с който бил препасан. Бил разкъсан на парчета. Но вярата му останала все така здрава.
– Гледам те и ми се струва, че одобряваш извършеното от него – бодна го Али. – Колко души загинаха заедно с Максуд?
Лицето на Йомер потъмня.
– Трийсет и осем души... загинаха трийсет и осем души...
– Колко от тях бяха военни?
Йомер извърна поглед.
– Не знам... Да, имало е и цивилни между загиналите. Според мен това, което извърши Максуд, беше грешно, но той самият вярваше, че постъпва правилно. Затова е умрял спокойно, вярвайки, че е загинал в името на вярата, че е направил нещо правилно.
Гласът му затрепери, спомените от миналото му въздействаха силно. Али искаше да се възползва от тази ситуация и го притисна още повече:
– Откъде знаеш, че е умрял в покой? До него ли беше?
Йомер се замисли, преди да отговори. Не защото се опитваше да си припомни, а защото сякаш отново преживяваше онези дни. Както и тогавашните събития, които – сигурен бях – не беше лесно да преглътне.
– Не бях с него – отговори най-после младежът. – Бях се завърнал вече в страната. Когато е загинал Максуд, аз бях вече в Турция, в затвора – натъртено каза той, гледайки към помощника ми.
Беше много развълнуван, не лъжеше.
– Защо се върна от Афганистан? – намесих се и аз. – Защото не намери онова, което се надяваше, че ще намериш, затова ли?
– Не знам – приведе глава той. – Като се прибрах, си мислех, че съм се уплашил, че не съм бил достатъчно смел. И затова се срамувах от себе си...
Млъкна. Сякаш напълно ни беше забравил, сякаш говореше сам със себе си, продължавайки да търси истината.
– А после? – подканих го аз.
– После... после срещнах Ефсун.
Припомних си синия й поглед, проникващ направо в човека.
– Като се върна от Афганистан ли, срещна Ефсун, или се познавахте отпреди това?
– Бях я виждал няколко пъти и преди това. Но се сближихме, след като се върнах от Афганистан. По-точно, след като излязох от затвора. В онези дни се бях затворил в себе си. Дори не ходех на лекции, прекарвах времето си в месарницата ни в „Чаршамба“. Един ден Ефсун влезе в магазина да купи месо. Връщаше се от университета и носеше някакви книги. Видях, че на едната от тях пишеше „Ибн Араби. Съкровища на мъдростта“. Не се сдържах и я попитах: „Книгата, която държите, не е ли написаната по повелята на великия ни пророк?“.
„Да – усмихна се тя. – Така разказва и светият Ибн Араби. Една нощ в съня му се явил пророкът и му рекъл: „Ти, сине на Араби, разкрий истините, които знаеш, на хората“. И след това той написал тази книга, за да сподели тайните си с тях. Мога да ви я оставя, ако искате да я прочетете.“
Аз я взех, опитах се да я прочета, но някой трябваше да ми я обясни и коментира. Помолих Ефсун и тя се съгласи. Така започнахме да се срещаме, а после по волята на Аллаха се обикнахме и се сгодихме.
– Каза, че си се отървал благодарение на Ефсун? – припомних му аз. – От какво е успяла да те спаси Ефсун? От каква грешка?
