Гласът ми се блъсна в мраморите, мозайките, в бронзовите врати и се върна обратно. Лейля беше изчезнала. Обърнах се към редицата врати пред себе си с мисълта, че може да е отишла в централното тяло на храма. В него можеше да се влезе през цели девет врати. Влязох през средната, под мозайката на пророк Исус. Още с първата крачка се озовох в море от жълта светлина. Слънчевата светлина нахлуваше през прозорците и с някакъв свещен пламък разпалваше църквата отвътре. Колоните, фреските, мозайките, керамиките по стените, михрабът, изписаните айети и калиграфията, махфилът167, мраморните стени, камъните, дървото, стъклото, златото, среброто, медта и желязото – всичко, от което беше направен храмът, сякаш бе живо същество и пред очите ми като че оживяваше цялата му душа. Вътре в мен се надигна чувството, че тази светлина не е от този свят, че съм влязъл в някакъв друг, съвсем различен свят. И в този миг чух плясъка на криле и силен повей ме блъсна в лицето, сякаш огромен орел бе излетял точно пред мен. Вдигнах глава, но нямаше нито орел, нито каквато и да било друга живинка. Съзрях единствено Лейля Баркън – на втория етаж, в ложата, от която наблюдаваше тържеството за коронясването на императрицата. Гледаше ме право в очите, сочейки с дясната си ръка мястото, където бях спрял. Огледах се – бях в центъра на окръжност, очертана от червени, зелени, оранжеви, сиви кръгове... Центърът на света... Спомних си – мама ми беше разказвала. Това беше мястото за коронясване на императорите. Но какво искаше да ми каже с това Лейля Баркън? Отново погледнах към нея, но забелязах, че скри лицето си от мен. Защо ли? Докато внимателно се взирах в нея, повдигна главата си. Кръвта ми застина във вените. От светлата дреха на Лейля Баркън ме гледаше Гюзиде, съпругата ми, която изгубих преди пет години при взрива на бомбата. Устните ми сами промълвиха: „Гюзиде! Гюзиде!“. Докато гласът ми отекваше в огромния купол, вдясно до жена ми се появи малко момиченце. Да, това беше дъщеричката ми Айсун. Също облечена в широки бели дрехи. „Айсун! – този път високо извиках аз. – Айсун!“ И двете ме гледаха. Но никакво чувство не се появи върху лицата им – нито радост, нито скръб, нито тъга... Все едно гледаха някой съвършено непознат – студено, отчуждено, безразлично. Не, не можех да приема това! Трябваше да стигна до тях, трябваше да говоря с тях, трябваше да им обясня. Мигновено се огледах наоколо за някакъв изход, който да ме изведе нагоре. Видях го в края на разкошно украсения императорски коридор. Бързо се втурнах по него. След като завих седем пъти по наклонената пътека, покрита с различни по големина камъни между тухлените стени на прохода, се оказах на най-горния етаж. Те бяха там. Гюзиде и Айсун. Съпругата ми и дъщеричката ми. Изобщо не се развълнуваха, като ме видяха, напротив, бързо се отдалечиха. Мълчаливо, без да кажат и думичка, плъзнаха се стремително, сякаш без да докосват с крака земята, бързо прелитайки на педя над мраморния под. Но аз не можех да ги оставя да си отидат и панически се втурнах подире им. Отпреде им се появиха две свещени врати – широки, масивни врати от мрамор, които им преградиха пътя. Зарадвах се – значи, ей сега ще ги настигна! Но щом те стигнаха до вратите – дясната лекичко се открехна пред тях. И те преминаха вътре – без дори да се обърнат назад и да ме погледнат. Исках и аз да вляза с тях, но мраморната врата не ме пропусна. Удрях по нея с юмруци, блъсках с ръце, насилвах я с рамо – но не, дори не помръдна! Безпомощно се огледах наоколо и тогава забелязах, че съседната врата се беше отворила. Втурнах се вътре, без дори да се замисля за миг. Но изведнъж пред мен се появи Лейля Баркън:
– Какво правите?
– Трябва да говоря с тях – отвърнах й развълнувано. – Трябва да им обясня!
Лейля ми посочи полуотворените мраморни крила на вратата:
– Но тази врата води към ада, не можете да влезете там.
– Ще вляза – отвърнах аз, без да й позволя да ме спира повече. – Трябва да говоря с тях.
