Така правеше – беше най-ранобудният от всички ни. Ставаше в зори, за да помогне на болната си от алцхаймер майка. Не се знаеше нито кога заспива, нито кога щеше да се събуди леля Атийе. Ако й хрумнеше – можеше да отвори вратата и да тръгне нанякъде. Понякога я намираха във „Фенер“ да пали свещи на християнските светци, друг път – в „Еюб“ да се моли на мюсюлманските. Най-тежко беше детството на Демир, но той никога не го показваше. Може би и затова, щом дойдеше гледачката на майка му, моментално изскачаше навън, само и само да се откъсне от тази тягостна атмосфера вкъщи. Не бях изненадан и сега да видя огромното тяло на приятеля ми от детските години. Винаги затворен, винаги криещ мъката дълбоко в себе си. Макар да изглеждаше самоуверен, вътре в душата си имаше стаена толкова мъка, такава болка, че не можеш да си я представиш, но досега каквото и да му се беше случило, никога не се оплакваше. Още в онези дни си представях, че някога ще стане такъв – силен, сигурен в себе си, контролиращ се мъж. И бях много доволен, че е точно такъв сега!
– А в неделите не те ли вземах аз от къщи? – продължих да настоявам. – Нали чичо Бюнямин не ти разрешаваше да риташ топка, та аз те отървавах, уж, че ще си учим уроците.
Погледът му се отнесе нанякъде, лицето му омекна.
– Вярно е, така правеше. Ама веднъж ни хванаха. Помниш ли? В понеделник щяхме да имаме контролно по математика, ти кандърдиса баща ми да ме пусне, че уж ще си учим уроците, и като си плюхме на петите – та чак в попската градина си поехме дъх. Щяхме да ритаме с децата от квартала, от „Фенер“. Ама тоя път баща ми нещо се усъмнил и ни проследил. Тъкмо бяхме започнали мача, и двамата ни извлече за ушите от игрището.
Помнех, има си хас – два дни ухото ми пламтеше от болката. Не стига, че ни беше издърпал ушите, ами ме довлече до къщи и ме предаде на баща ми. А той, след като му благодари, така яко ме нахока, защото съм излъгал, че...
– Хубави дни бяха бе! – продумах аз. – Въпреки всичко бяха хубави дни!
Сянка на тъга пропълзя по лицето му.
– Да, въпреки всичко бяха хубави времена!
Но веднага смени темата, опасявайки се, че прекалено много се е разчувствал.
– Хайде, оправяй се и да вървим!
– Къде?
Посочи към издутия плик.
– Как къде? Да закусваме. Йекта като каза вчера сутринта, че закусваш при Ариф уста, не издържахме и си рекохме: „Я да не го оставяме сам този дърт полицай!“ – рече той и сърдечно се усмихна. – Шегата настрана, ама хайде да вървим да си похапнем като хората. Йекта отдавна е приготвил чая.
Поканата ми хареса, но не можех да отида.
– Благодаря, Демир. Щеше да е много хубаво, но трябва да се отбия до едно място сутринта. След малко и Али ще дойде да ме вземе.
– Кой пък е Али?
Точно в този миг резкият звук на клаксон ни накара да се обърнем – нашият хаймана се беше засилил яко и спря току до тротоара, натискайки рязко спирачките.
– Ето този – заместникът ми, който някой ден ще е причина за смъртта ми.
Демир не се засмя на шегата ми, само хладно огледа весело махащия ни от колата Али и отново се обърна към мен.
– Ами добре тогава, някой друг път... но и ти не чакай специална покана, не сме си чужди все пак, само звънни един телефон. И толкова!
– Добре, ще ти се обадя! Обещавам!
Тъкмо се обърна да тръгне и го спрях.
– Не ми каза нищо за Бахтияр, как е горкото животно?
– Добре е, добре, дори започна да души кучките, палавникът! Като дойдеш – ще го видиш!
Изведнъж се сетих за утрешната покана за вечерята в „Татавла“.
– Чакай, чакай малко, Демир! Нали ще се видим утре вечер? – Погледна ме с празен поглед. – Само не ми казвай, че си забравил! Нали щяхме да ходим в механата на Евгения!
Сякаш се паникьоса.
– Вярно, щяхме да ходим в „Татавла“, обещахме на жената...
– Ами да, обещахте! Сакън, Демир, да не вземете да се откажете! Аз ще съм виновен и аз ще го отнеса...
– Не бъди чак толкова под чехъл – усмихна ми се той леко насмешливо.
– Лесно ти е да го кажеш, като не ти е на главата. Никога не си имал някоя жена до себе си...
Още преди да го изрека – и осъзнах, че без да искам, го обидих, и се опитах да обърна всичко на шега:
– Сакън не го правете! Обещахте й – така че изпълнете си обещанието!
Не се получи обаче. Изражението на лицето му мигновено се промени. Но и той не искаше да му проличи.
– Дадено, Невзат! Не се безпокой – ще дойдем!
Бързо извърна глава, за да скрие тъгата, замрежила очите му. Стори ми се, че усетих как призракът на Хандан отново ни наблюдава отнякъде.
Юстиниан е бил най-могъщият император на Източен Рим
