Това беше добра новина. Значи, в крайна сметка щяхме да се срещнем с прословутия Адем Йездан. Преди да влезем вътре между открехнатите крила на дървената врата, телефонът ми се раззвъня. Нямах мира от него! Беше му време вече! Дали не е Евгения? От вчера не бяхме говорили, може да се притеснява. Но не беше тя. Беше друга жена, с която напоследък се срещах много по-често, отколкото с любимата ми Евгения, и която, кой знае защо, ме търсеше след всяко ново убийство – Лейля Баркън. Преди да отговоря, се обърнах към Ерджан:
– Вие минете, ако искате, аз идвам веднага!
Но Али не пожела да продължи без мен.
– Не, не, господин началник, аз ще ви изчакам.
Да не би от нещо да се е притеснило това момче? Погледнах към Ерджан и двамата охранители. Нямаше нищо, което да буди тревога. Разбрах, че Али просто не искаше да остава сам с тези хора, които не можеше да търпи.
– И ние ще ви изчакаме – рече точно онзи, когото Али най-много не можеше да понася – Ерджан. Говореше с фамилиарен тон, все едно ми беше втори заместник. – Няма проблем, вие си говорете, господин главен инспектор, а после ще влезем вътре.
– Добре, няма да се бавя много.
Отдалечих се с бързи крачки и вдигнах телефона чак когато бях вече доста далеч от групата.
– Добро утро, Лейля ханъм! Как сте?
– Добре съм, Невзат бей! Аз съм добре, но е бил намерен още един труп. – Не можех да не усетя разочарованието в гласа й, или може би тя говореше така на пресекулки, за да ме накара да усетя отчаянието й. – Колко жалко, че е така. А отгоре на това не е при Колоната на Маркиан, а на място, което не бяхме предположили изобщо – при „Ая София“. – След кратко мълчание веднага премина в самозащита: – Нали не ме обвинявате? Искахте да ви посоча някой паметник, някой шедьовър, изграден след времето на Теодосий ІІ. Аз даже ви възразих, но вие настоявахте да направя предположение, но този исторически период е толкова обширен и има толкова паметници, съградени през това време, че... Убийците са прескочили цели шестима императори, как можех да предположа, че са посочили „Ая София“, която ще бъде изградена поне седемдесет години след това? Как можех да знам това?
На един дъх ги изброи всичките тия императори. Беше права. Но това не можеше да ме накара да не се съмнявам в нея. Все пак не можех още отсега да й разкрия какво мисля, пък и беше още много рано да я обвиня открито.
– Недейте, госпожо! Моля ви! Напразно се засягате! Никой не ви обвинява вас!
– Но...
– Моля ви, не го мислете това. Ние сме един екип. Ако трябва да обвинявам някого – първо трябва да посоча себе си. Както казахте, аз ви насилих да направите някакво предположение. Не, изобщо не търся виновен. Занапред ще можем да бъдем доста по-точни и сега се опитвам да разбера как да стане това.
– Значи, смятате, че убийствата ще продължат?
– А според вас? Според вас свърши ли се с убийствата? – настоях аз тя да ми отговори.
Вместо да даде еднозначен отговор с „да“ или „не“, Лейля започна да приказва каквото й дойдеше на ума, като че ли разсъждаваше на глас:
– „Ая София“ е най-величественият религиозен паметник на Източната Римска империя. Нито една толкова великолепна постройка не е изградена в Константинопол след нея... А Юстиниан е бил най-могъщият император на Източен Рим. След него империята започва да губи предишната си сила... Значи, ако посланието на убийците се ограничи до най-славните дни на Рим, вероятно е престъпленията да са приключили!
– Ами ако не са?
Замълча, мълчанието й продължи няколко секунди.
– Не знам, Невзат бей! – най-сетне проговори отново Лейля. – Това е въпрос, по който не можем да говорим по телефона. Днес нямам много работа, но трябва да остана в музея. Ако можете да дойдете и да поговорим по-спокойно?
Погледнах към заместника ми, който с достойнство стоеше малко по-напред между двамата охранители и бившия полицай Ерджан. Искаше ми се и той да види Лейля Баркън. Ако имаше нещо, което тя криеше от мен, то нямаше да убегне от младежкия взор на Али.
– Добре, ще дойдем. Заедно с инспектор Али, вие се запознахте с него...
Лейля веднага разбра скритата ми молба и любезно отвърна:
– Разбира се, разбира се! Така тъкмо беседата ни ще е още по-жива!
Едва се сдържах да не се засмея.
– Разбрахме се, Лейля ханъм, доскоро!
Всички престъпления са свързани с историята на този град
Сградата на фирмата на Адем бей, където щяхме да се срещнем, си беше същински дворец не само отвън, но и отвътре. Щом влязохме през двукрилата дървена врата, се оказахме в просторно преддверие с две каменни колони с двуглави византийски орли върху тях. Зад тях беше огромна зала, към която се слизаше по шест мраморни стъпала. В стената отляво имаше три дървени врати, а отсрещната стена беше цялата остъклена, откривайки великолепна панорамна гледка, където в далечината зад прозорците се диплеха вълните на Мраморно море.
