– Че е лично, лично е, но не е кой знае колко съкровено. Всъщност съвсем простичко е. Когато Недждет предложи отново да се съберем, аз много спокойно отговорих, че му нямам доверие: „С теб на пътешествие не тръгвам, какво остава да се съберем отново“, му рекох. Абсолютно сериозно, не на шега. Право в лицето. Подигравателно. Ако беше друг, щеше да се обиди и нямаше изобщо да настоява. Може би щеше да стане и да си тръгне. Но не и той. „Права си. Сгреших спрямо теб, но вече никога няма да го направя. Никога няма да те разочаровам. Ще ти бъда добър съпруг“, продължаваше да ми говори той. Но аз го познавах добре, не се беше променил и никога нямаше да се промени. „Това няма да стане – отвърнах му аз. – Имам си свой собствен живот, не ми го разваляй.“ Обаче не ме разбра. Опита се да ме ухажва, за да ме склони по-лесно. Но колкото по-мил се опитваше да бъде, толкова по-отблъскващ ставаше. Колкото повече се гънеше и превиваше пред мен, толкова повече ми лазеше по нервите, без дори да забележи! Все пак от любезност гледах да премълча. И издържах чак докато не заговори за предишните ни щастливи дни. Думите му звучаха толкова фалшиво, толкова неискрено, че не се сдържах: „Замълчи, моля те – помолих го. – Да не говорим повече за това“. Но кой ли те слуша? Продължи да си приказва, без да се свени да вади най-интимните ни спомени. „За бога, поне миналото ни не закачай!“, помолих го отново – но уви! – впусна се с плам да разказва как сме се срещнали за пръв път и така нататък, сякаш нищо не е било, сякаш въобще не сме се разделяли и сякаш не той е бил истинският виновник за раздялата ни. Съвсем излязох от релси. „Не те ли е срам да разправяш всичко това? Не беше ли ти онзи, който ме заряза? Как ще го разкажеш сега това, да те видя! – развиках се аз и хората от съседната маса се заобръщаха. Но на мен не ми пукаше. Станалото беше станало и аз повече не се владеех. – А сега ми казваш да се съберем отново! Проклинам деня, в който те срещнах!“ „Стига!“, разкрещя се и той на свой ред. Значи, все пак нещо човешко беше останало в него. Все още имаше малко гордост, за да се засегне от подигравките и униженията ми. Не пропусна нито работохолизма ми, нито хладнокръвието ми, нито маниакалната ми запаленост по историята. „Ти не си никаква жена, а робот, ти не си свободен човек, а нещастница, изгубила свободата на духа си“, крещеше срещу мен той. Странно, колкото повече викаше, толкова по-спокойна бях, колкото повече обиди и ругатни сипеше, толкова повече бяха те като мехлем за душата ми. Изчаках, докато свърши, или по-скоро, докато напълно се успокоя, и станах от масата. Но преди да си тръгна, излях всичкото червено вино от чашата си върху него, за да види и разбере, че не съм някаква си нещастница, изгубила свободния си дух. Сетне решително напуснах ресторанта.
Макар да се опитваше да разкаже всичко това с ирония и присмех, болката й беше все още толкова силна, раната й беше все още толкова незаздравяла, че гласът й трепереше от нервно напрежение. Страданията все още изгаряха душата й, сякаш не знаеше за смъртта му, все едно че беше още жив, а не се беше преселил във вечността, че го нямаше вече. Гледах я и не можех да разбера дали все още мразеше, или все още обичаше бившия си съпруг.
– Защо Недждет искаше да се съберете отново?
Въпросът на Али се сгромоляса насред настъпилото кратко мълчание. Лейля премигна няколко пъти, нервно притваряйки дългите си ресници.
– Казваше, че все още ме обича.
– Обичаше ли ви наистина?
Лейля замълча за миг, очите й се насълзиха.
– Не знам – въздъхна тежко и вдигна рамене. – И не искам да знам!
Изведнъж сълзите й започнаха да се стичат и тя закри лицето си с длани. Безмълвно заплака. Но за кратко. Овладя се и отново се превърна в силната директорка на музея.
– Извинете, не се сдържах. Не ме интересуваше обичта на Недждет. Това си беше негов проблем.
В стаята настъпи тишина. Тъкмо се чудех как отново да подхвана темата, но слава богу, Али отново премина в атака:
– Защо се разделихте по-рано?
– Моля? Какво казахте?
– Питам за раздялата ви. Понеже Недждет се беше променил, затова ли се разделихте?
Лицето й се натъжи от лошия спомен.
– Може да се каже – отвърна тя и смело впери поглед в Али. – Завърза връзка с асистентката ми. Младо момиче, петнайсет години по-млада от мен. – Усмихна се малко насила и продължи: – Да, сякаш на света нямаше други жени, та се захвана точно с моята асистентка.
Тези й думи допълниха общата картина. Сега вече знаехме доста повече и за жената отсреща, и за жертвата. Но не беше достатъчно.
Този път аз наруших настъпилото тягостно мълчание в стаята.
– Сетих се за онова първо предложение, което Недждет ви е направил. Къде ви предложи да се ожените? Казахте, че било някакво историческо място.
Сякаш потъна някъде във времето.
– Недждет ми направи първото предложение на Сарайбурну.
– В крепостта „Сепетчилер“ ли?
– Не, пред храма на Посейдон...
Поусмихна се, като срещна празните ни и недоумяващи погледи.
