– Разбира се, бих искала да ви помогна, но с Недждет сме разведени от пет години...

– Казахте, че сте се виждали с него?

– Виждахме се – каза и спря, сякаш си припомняше нещо много важно. Но бързо отмести поглед, като че ли не й се искаше да сподели с нас онова, което беше изплувало в съзнанието й. – Срещах го, но не знам нито с какво се занимава, нито с кого работи, нито нещо друго...

– Кога го видяхте за последно? – повтори първия си въпрос Али. – Изглежда, той изобщо не е прекъсвал емоционалната си връзка с вас. В чекмеджетата му намерихме ваши снимки.

Лицето й сякаш помръкна.

– Само Недждет може да знае това... дали е прекъснал, или не емоционалната си връзка с мен. Но е нормално да има мои снимки. И аз имам негови.

– Значи, вие сте прекъснали емоционалната си връзка с него?

– Да, всичко това свърши! – рязко поклати главата си тя. – Недждет ми е само стар и добър приятел.

– Добре – рече Али, почесвайки брадичката си, – но вие не ми отговорихте на въпроса...

Лейля го изгледа накриво.

– Кой въпрос?

– Кой друг може да е – кога за последно сте се видели с Недж­дет. За втори път ви питам, а вие все не ми отговаряте.

Заместникът ми сякаш я обвиняваше. Помислих си, че ще се нервира, но тя запази спокойствие.

– Извинявам се, главата ми се поразбърка... За последен път видях Недждет в неделя вечерта.

– Къде се видяхте?

– В ресторанта в летния дворец „Сепетчилер“14...

14 Летният дворец „Сепетчилер Касръ“ е в „Еминьоню“, Сарайбурну. Пос­троен е по времето на султан Селим ІІІ и тогава бил разположен в границите на двореца „Топкапъ“. Това е било мястото, където са приставали лодките на султаните и откъдето те са наблюдавали отплаването на османските флотилии за различните военни действия. – Б. пр.

– В „Сепетчилер Касръ“ ли? – в един глас повторихме въпроса и двамата с Али.

Реакцията ни не убягна от вниманието на Лейля, но още преди да каже каквото и да било, избързах да я попитам:

– Говорим за един и същи летен дворец – онзи в Сарайбурну, нали така?

– Да, за същия става въпрос. За двореца, построен от Давут ага, архитектът на Мурат ІІІ, и реновиран по-късно по времето на Махмуд І – довърши тя с отегчението на учител, опитващ се да обясни нещо на апатичните си и незаинтересувани ученици. – Онази, историческата сграда отдясно, като тръгнете по пътя, знаете го, от Сарайбурну към „Сиркеджи“.

Изобщо не предполагах, че Лейля ще ни третира като някакви си прости невежи.

– Значи – запитах аз на свой ред, – сте вечеряли на сто метра от мястото, където намерихме трупа на Недждет? Така ли?

За пръв път на лицето й се изписа вълнение.

– Тру... трупът там ли е намерен? – заекна тя и продължи, сякаш се отбраняваше: – Недждет избра това място. Ако ме питате, изобщо не бих отишла в „Сепетчилер“. Беше грешка и да вечерям с него. И без това се скарахме.

Нашият окомуш Али бързо усети, че я е хванал натясно.

– Скарахте ли се? За какво?

Лейля остро реагира на думите му:

– Вижте, аз не съм убила Недждет. Вярно, че му се ядосах, но аз никого не бих могла да убия. Защото не вярвам, че проблемите се решават, като премахваш хората...

Може и да си мислеше, че убийството на хора не помага за решаването на проблемите, обаче бяхме виждали толкова престъпници, които колеха хората като пилци, че думите й не впечатлиха нито мен, нито помощника ми Али. При все това нямаше никакъв смисъл да ядосваме жената и да й качваме кръвното. Изгледах Али по начин, който да му подскаже да е по-учтив с нея, и се опитах да овладея положението.

– Не сте ни разбрали правилно! Ние не ви обвиняваме в убийство. Само искахме да опознаем по-добре Недждет. Защото, за да направим профила на убиеца, първо трябва много добре да познаваме жертвата му.

Гневът на Лейля като че ли попремина.

– Е, и вие си гледате работата – рече тя, мъчейки се да се успокои. – Но трябва да разберете и на мен какво ми е да ми съобщите преди минути за смъртта на човека, заедно с когото толкова години съм живяла.

Али, който не умееше да се престори дори на малко по-разбран полицай, предпочете да замълчи, докато аз се опитвах да бъда много по-любезен.

– Ако искате, може да дойдем и по-късно. Помислете си и после ще поговорим.

Блъфът ми сработи. Лейля мигновено се укроти.

– Не – отвърна с разбиране. – Няма да ви карам да се морите пак да идвате дотук. Добре съм, да поговорим. Какво ме питахте?

– Разказвахте ни за вечерта, когато сте се видели с Недждет.

Лицето й помръкна като на човек, спомнил си нещо неприятно.

– Да, онази вечер... на 31 май, беше годишнина от сватбата ни.

Ето ти ново двайсет! Да си празнуват годишнината от вече свършилия им брак!

Забелязвайки странното ми изражение при тази мисъл, Лейля се почувства длъжна да обясни:

Перейти на страницу:

Похожие книги