Султанът беше разтворил ръце към Аллах... Константинийебеше само началото. Пробуждането на древна мечта. Така както Александър Велики бе преминал целия свят от изгрева до залеза на слънцето, така и той щеше да следва неговите посоки. Щеше винаги да следва слънцето – за да не секва никога светлината. За да свети вечно над безкрайната империя. Турци, перси, франки – всички народи по земята, всички раси по земята. Бели, жълти, черни... евреи, християни, мюсюлмани, шаманисти, всички религии на земята... щяха да се съберат в едно под неговата власт. Под едно знаме. Да заживеят като един народ. И сърцето на този велик народ щеше да бие в Константинийе.
Султанът бе разтворил ръце към Аллах. За да му даде разум, смелост, страст и търпение. Светът можеше да съществува единствено под неговата власт. Светът можеше да се обедини само чрез него. Усети земята в сърцето си като храм, в който се молеше. Гърлото му се сви. Разтвори нагоре треперещите си ръце. В очите му тържествуваше победа, на челото му блестеше гордост, сърцето му изпълваше радост. Нямаше съмнение, че той беше Владетелят. Беше сигурен, че честта винаги ще му принадлежи. В ушите му прозвънтяха думите на пророка: „Ще дойде денят, в който Константинопол ще бъде завладян. Колко честит е воинът, който ще го завземе, и колко честит е пълководецът, който ще го завземе!“182.
182 В своята книга Мустадрак Хаким Абу Абдуллах предава предсказанието на Пратеника на Аллах във връзка с пророчеството, че Константинопол ще бъде завладян. – Б. пр.
Да е свята победата на султан Мехмед, син на Мурад хан
Ще дойде денят, в който Константинопол ще бъде завладян. Колко честит е воинът, който ще го завземе, и колко честит е пълководецът, който ще го завземе! – преведе моментално мъжът, изправен до Зейнеб. И двамата гледаха арабския надпис върху плочата на тюрбето на султан Мехмед Фатих на входната врата, зад която се редуваха високите зелени кипариси с белите мраморни надгробия.
– Същият хадис е написан и вътре в тюрбето му – понечи да продължи мъжът, но спря, като ни видя зад себе си, и рязко се обърна обидено.
Но Зейнеб ни превари:
– Здравейте, шефе!
Неприязънта в погледа на непознатия се стопи.
Зейнеб ни представи:
– Главен инспектор Невзат, Джеваз ефенди, главен имам на джамията „Фатих“.
Противно на очакваното, той не беше старец в преклонна възраст с провиснала до гърдите брада, а млад човек около четирийсетте, без брада и без мустаци.
– Здравейте, Джеваз ефенди – подадох му аз ръка. – Как сте?
Приятелски я стисна и отвърна:
– Слава на Аллах, добре. Ще се моля и за ваше здраве.
– Джеваз ефенди много ни помогна, шефе – рече Зейнеб и заразказва с подробности какво се беше случило.
