Убийците не бяха оставили нова жертва пред джамията „Шехзаде“. Въпреки че сантиметър по сантиметър аз и хората на Екрем претърсихме джамията в кюллийето на злощастния принц, тюрбетата и всяко кътче в просторната градина, кварталната гимназията „Вефа“ зад джамията, съседния парк, месчита „Бурмалъ“ с преплетеното минаре191, не открихме нито труп, нито срещнахме някой съмнителен. Въздъхнах дълбоко и с облекчение влязох в колата. Ясно беше, че разговорът ни с Адем Йездан е неизбежен. Имаше два начина за това – или направо да го задържим, или както вчера, да направим приятелска визита на негова територия. Ако попитах Али, щеше да каже веднага да го хващаме и да го разпитваме. Но това никак нямаше да е разумно. Сторехме ли го – всичките му мазни адвокати щяха да се струпат в управлението. Освен това депутатът, избран от неговия племенен клан192 веднага щеше да звънне на министъра на вътрешните работи и да му търси сметка защо един толкова уважаван бизнесмен, чиято единствена грижа е да служи на страната и народа си, е подложен на полицейска грубост. А вътрешният министър щеше да звънне на директора по сигурността на Истанбул, той пък, без да губи време, щеше потърси сметка на нашия шеф Мюмтаз защо този резил продължава още, настоявайки незабавно да бъде прекратен. И естествено, нашият шеф ще заповяда веднага да го освободят. И Адем Йездан, свободен като птичка, щеше да си се прибере обратно в „Дерсаадет“. И най-вероятно никога повече нямаше да разговаря с нас. Дали пък нямаше да е най-разумно, след като, така или иначе, съм в района му, да взема лично аз да посетя тоя Адем? Я да видим, дали беше вече в офиса на фирмата си! Но аз нямах телефона му в себе си и потърсих Али, надявайки се вече да се е събудил. Вдигна ми на второто позвъняване, но гласът му беше още дрезгав и дебел, издаващ, че не си е доспал. Попитах го за телефона на Адем Йездан и той тутакси заговори припряно:
– Да ви го донеса веднага, господин инспектор?
– Не можеш да ми го донесеш, Али, защото не съм в управлението. Ти звънни и питай дали е пристигнал вече в офиса на „Дерсаадет“. Ако не е – разбери къде е в момента? Трябва спешно да говоря с него.
– Както заповядате, шефе!
Затворих телефона и обърнах към Йеникапъ. Задръстванията по булеварда към морето бяха вече започнали. Докато се придвижвах метър по метър напред, телефонът ми иззвъня. Беше Али. Гласът му се беше оправил вече, личеше си, че се е разсънил напълно.
– Адем пътува към офиса, шефе! Всеки момент щял да стигне. Каза, че ще ви очаква.
– Благодаря, Али!
– А вие, шефе, къде сте сега? Сам ли ще ходите при този нещастник с конската муцуна?
– Сам, Али! – отвърнах му твърдо аз. – Ти посети семейството на последната жертва – на този Фазлъ Гюмюш. И се опитай да разбереш най-вече какви са били отношенията му с Адем Йездан. Разбра ли ме? А, аз взех колата ти, потърси си някаква друга. Следобед ще се видим в управлението.
Бях сигурен, че се е почувствал изолиран, но не посмя да настоява много, защото се усещаше виновен, че се е успал, и сигурно си мислеше, че си го е заслужил.
