– Вижте, Невзат бей – изрече той с вдигнати вежди и посърнал вид. – Аз произхождам от голям племенен род. Род, свикнал да убива. Наричали прадядо ми Кървавия Сейфо. Може да е преувеличено, но се говори, че е вземал абдест с кръвта на убитите от него хора. Бил страшен човек. Канел мъжа, когото искал да убие, заедно със семейството му в своето село уж на гощавка. Избивал всичките – и млади, и стари, вземал жената на човека и неговата земя. Така завладял сума ти имоти, десетки села. То не е за хвалене, а за срам. Чиста проба варварство! Говоря ви толкова открито, за да ме разберете по-добре. След Кървавия Сейфо моят дядо Топал Бекир застанал начело на племето. Той бил миролюбив, но за да го защити след всичко, което извършил баща му, се научил да бъде жесток. И не се поколебал да убива – и за себе си, и за рода. Моят баща, който заел мястото му, беше умен човек, разбрал, че светът се променя и че доникъде вече не се стига само с оръжие и насилие. „Трябва да се отървем от тези земи, синко – казваше ми той. – Да избягаме от селската земя и да слезем в града. Щом започнаха сблъсъците в района, веднага взе страната на държавата и с това осигури големи придобивки за племето. И ние дадохме много жертви. За една нощ, в една атака само, загубихме двама от чичовците ми, трима от вуйчовците ми, едната ми леля, двама племенници и големия ми брат Рашид. Но нали ви казвам, баща ми беше умен човек и пожела да ме държи настрана от тия работи. Искаше да ме спаси и ако не цялото племе, то поне семейството ни да премести в града. Като завърших началното училище – и ме изпроводи в Истанбул. „Всичките ми надежди са в теб, Адем. Ти ще трябва да отведеш цялото семейство в големия град, ти си, който ще ни спаси от тази безизходица“, каза ми той, качвайки ме в автобуса. Тогава не разбрах какво искаше да ми каже всъщност. В Истанбул отидох при чичо Самуил Мидятлията197, с когото баща ми беше служил войник. Той му беше не само приятел, но и ортак в някои тъмни дела. Като казвам „мръсни дела“, няма как да скрия от вас и веднага ще ви кажа, че става дума за дребна контрабанда отпреди четирийсет години. Както и да е, пристигнах в голямата къща на чичо Самуил в „Коджамустафапаша“, двуетажна, дървена, между две улички. Жена му Зелга ме посрещна като собствен син. По-късно разбрах защо – повечето от децата, които родила, не доживявали и до годинка и може би ме беше приела като дар от Бога. Клетката на Теодора, която видяхте долу, е от бащината й къща. И любовта ми към папагалите е от това семейство. Аз израснах с най-добродушните хора на земята – чичо Самуил и жена му Зелга Ана, живях у тях, ходих на училище, научих нещата от живота и заедно с тях станах това, което съм – Адем Йездан. Те се грижеха за мен повече от истинските ми родители. Лятото, когато не ходех на училище, работех в златарския дюкян на чичо Самуил на Капалъчаршъ. Там научих всичко онова, което нито едно икономическо училище не би могло да ми даде. Разбира се, не прекъснах и връзката си с родното Хаккяри. Макар да бях възпитан в различна култура, винаги съм бил горещо привързан и към семейството си. Отворих първия си магазин в Капалъчаршъ. Получих го от един арменец, който искаше да напусне Турция. Втория – в „Султанахмед“. Оттам тръгна и всичко останало. Вложих спестяванията на семейството ми в търговия и туризъм. И днес по-голямата част от племето е в Истанбул. Вече сме натрупали и доста голямо богатство. Дъщеря ми учи в лондонски университет, синът ми прави магистратура в Бостън. А аз днес много по-добре разбирам казаното от баща ми на качване в автобуса за Истанбул: „Ти си, който ще отведе семейството в големия град, ти си, който ще ни спаси от тази безизходица“. С тези думи той е искал да каже, че аз трябва да бъда човекът, който ще държи семейството далеч от насилието, от кръвопролитията, от престъпленията и убийствата! – Замълча и впи землистите си очи в мен: – Кажете ми сега, господин главен инспектор, бих ли застрашил този свят, който съм изградил с толкова много труд, с толкова много усилия, с толкова много грижи и изпитания? Бих ли предал завета на баща си? Би ли използвал насилие човек, избягал от насилието, а?
Обществото ни е прогнило, откъдето и да го пипнеш – се разпада
