– Защото – продължи да излива душата си Йекта, – защото беше забранено да се докосваме до Хандан. Дори да не си го бяхме казали, това беше нашата мълчалива клетва, която май аз наруших... – Изглежда, искаше да убеди повече Евгения, отколкото нас. – Но само ние с Хандан останахме в „Балат“. Тези двамата приятели на масата тогава заминаха и ни оставиха. Макар да знаех, че постъпвам долно, не можех да позволя Хандан да се омъжи за някой друг... – Пак ни погледна: – Не знам дали, ако на мое място беше Невзат или Демир, нямаше да направи същото. Но аз го направих. Накрая Хандан стана моя съпруга – изрече той с горчива усмивка и продължи: – Така че утре е годишнината от смъртта на жена ми и сина ми.
Замълча. Заедно с него замълчаха и весело цвъркащите в плета врабчета, спря сладкото гугукане на гълъбите в клоните на акацията, млъкнаха жените, провикващи се от балконите. Всичко се смълча в този миг. В градината настъпи глуха, плътна, печална тишина. Никой не смееше да я наруши, да помръдне или да проговори. Ако не се беше раззвънял телефонът ми, сигурно така и щяхме да си останем, потънали в отчаяно мълчание. Грабнах го като спасителна сламка. Търсеше ме Лейля Баркън. Отговорих й от мястото си, без да се дръпна настрани, с надеждата, че така ще успеем да се откопчим от притисналата ни като плътна завеса траурна печал.
– Ало...
– Ало, Невзат бей – гласът й прозвуча гневно. – Не са освободили Намък.
– Каквооо? – попитах аз, колкото да спечеля време и да се окопитя. Не беше толкова лесно да се пренеса от света на чувствата към професията си. – Какво не са направили?
– Не са освободили Намък, казвам, щели да го задържат в управлението до понеделник. Така ми казаха адвокатите. Вярно ли е?
Иззвъняването на телефона беше свършило работа – не само Евгения, но и Демир и Йекта бяха надигнали глави от дълбокия кладенец на тъгата и ме гледаха. Направих им знак, че се извинявам, преди да отговоря на Лейля:
– За съжаление, вярно е, Лейля ханъм! В задната част на микробуса е открито петно кръв.
Тази думичка разбуни интереса на сътрапезниците ми.
– Може на някого от колегите му да му е потекло кръв от носа или да се е порязал, и кръвта да е оттам.
– Сигурен съм, че така се е случило – опитах се да я поуспокоя аз, – но имаме пет трупа. И трябва да изследваме това петно. Не се тревожете, аз ще ускоря нещата, до два дни ще имаме резултатите от изследването. И в понеделник ще освободим Намък бей.
Приятелите ми се бяха превърнали целите в слух и внимателно следяха разговора. Бях доволен, че сме се отърсили от тягостната атмосфера отпреди малко, но трудно бих казал същото за Лейля, която беше на отсрещната линия.
– Значи, ще прекара две нощи в участъка, така ли?
– Няма как иначе... Ако можех да направя нещо друго, щях да съм го направил.
– Къде ще спи през нощта?
– Не е много комфортно, но ще има легло, където да се опъне.
– Няма да остане гладен, нали?
– Не, няма да е гладен. Аз лично ще се погрижа за Намък.
Какво друго можеше да направи жената?
– Аз ви имам доверие, Невзат бей. Поверявам го на вас.
– Не се тревожете, нищо лошо няма да му се случи.
Лейля ми благодари и затвори.
– Пет убийства ли? – ужасено попита Евгения. – Петима души ли са били убити?
При друг случай никога нямаше да повдигна тази тема или щях да я прекратя, но щом чуха за престъпленията, приятелите ми тутакси забравиха за собствените си притеснения и болки и ме зяпнаха в устата. И без това в повечето вестници вече бяха публикували материали за случилото се, и затова започнах да им разказвам:
– Това е може би най-интересният случай в професионалния ми живот. Някакви убиват набелязаните жертви и ги оставят на исторически места в Истанбул.
– Интересно – тихо попита Демир, облегнал лакти на масата, – дали ги оставят до паметници от османското време?
– Много по-стари, Демир, правят препратки към времето на Византион.
– Византион ли?
– Това е първото име на този град – обясни Йекта, започнал да се посъвзема от траурното си настроение.
Хареса ми, че се включи в разговора.
– Браво, Йекта – реших да го окуража аз, – има ли нещо, което да не знаеш?
– Толкова много съм чел за историята на града, че би трябвало да го знам вече. Само че ми е любопитно – пред кой паметник от периода на Византион са оставили трупа, казваш?
– Ами пред несъществуващ вече. На Сарайбурну, където се смята, че някога се е намирал храмът на Посейдон.
– Вие как разбрахте, че е оставен там? Нали вече го нямало?
– По монетата... – Гледаха ме смаяно. – Бяха оставили и една монета до трупа, изсечена в името на града Византион. А при следващите жертви намерихме и други монети – на Константин, на Теодосий ІІ, на Юстиниан...
– Римските императори, нали така? – попита Евгения с широко отворени очи. – Все техни монети ли имаше?
– Не само, имаше и от Мехмед Фатих. Тялото на вчерашната жертва беше при джамията „Фатих“, а главата му беше изпратена до музея „Топкапъ“.
Евгения се потресе от ужас.
– Страшна работа! Как може човек да направи подобно нещо?
