– Не може. И преди това сме си говорили за това! – Приятелски го прегърнах през раменете. – И без това ми правиш голяма услуга! Няма да се чувствам добре, ако не ти заплатя!
Познаваше ме добре и реши повече да не се противи.
– Както обичате, господин инспектор! Ще ви взема парите, но сега не знам колко съм похарчил, утре ще го сметна и ще се разплатим.
– Виж, ако се опитваш да го отложиш, докато се забрави...
– Не, не – възрази ми той, вадейки от чекмеджето на касата ключовете ми от дома. – Да не съм си загубил ума! Че да се опитвам да правя такива работи... – Глътна една ракийка и лицето му смекчи чертите си. – Утре ще ви взема парите, честна дума!
Преди да отвори този ресторант за дребните търговци и занаятчии в „Балат“, Ариф уста въртеше една механа във временна постройка в „Кумкапъ“35 – малка, почти паянтова, но ястията, които спретваше Ариф уста, бяха превъзходни! Беше усвоил тънкостите на занаята първо в „Кочо“36, сетне – тайните на кулинарията в кухнята на „Имроз“37 в „Бейоглу“, за да се усъвършенства най-накрая в „При Кьор Агоп“38. Сега вече си беше истински майстор! И нямаше желание повече да работи за другите, а да отвори собствен ресторант. Разправяше се, че бил наел малък дюкян на изхода от железопътната гара в „Кумкапъ“, който превърнал в механа. Разработвал я цели три години. Всичко вършел със собствените си ръце и с огромно старание. И резултатът не закъснял – кръчмата му се пълнела даже и в делничните дни. Но един ден се появили трима келеши, които пиели ракията не с устата си, а със з... си, започнали да вдигат патърдии и да тровят атмосферата в механата. Келнерите ги обслужвали, както им бил заръчал Ариф уста, без да се разправят с тях, и си мълчали заради златното правило, че клиентът винаги е прав. Но като видели, че никой не им се опъва, тримата нехранимайковци съвсем се разпуснали. Като видял какво става, Ариф уста лично отишъл на тяхната маса, помолил ги да не буйстват и дори им поръчал ракия, само и само да се укротят. Но кой да го слуша? Когато единият от младежите започнал да притеснява една германка на съседната маса и да й посяга с ръка пред очите на всички, Ариф не издържал и му извъртял една яка османска плесница, та чак го повалил по средата на кръчмата. Но останалите двама му се нахвърлили! В някакъв миг обаче той успял да им се измъкне, хванал ножа от масата и така ги наредил и тримата негодници, че ако не се били притекли келнерите да ги разтърват – направо е щял да ги убие! В крайна сметка наръгал и ранил двама в краката, третия – в ръката, та ония тръгнали да го съдят. Добре, че съдията бил разбран човек, и като изслушал какво се е случило, му дал само два месеца. Не било много, но в затвора Ариф уста се размислил и решил да се откаже от кръчмарството. Всичко това ни го разказа една вечер, като се бяхме събрали Ариф, бръснарят Айхан, кметът Мухсин и аз в механата „Агора“, преди още да я затворят.
– Ами ако бях убил някой от тях? – угрижено, сякаш наистина е отнел нечий живот, се тюхкаше Ариф уста. – Щеше да е жалко за тях, за майките им и бащите им. Ами ако те ме бяха убили мен? Щеше да е жалко и за мен – две деца имам, едното още е в началното училище. Не, рекох си, Господ да ги накаже, а аз повече няма да се захвана с тая работа. И както виждате, зарязах я, инспекторе! – беше започнал да ни обяснява как и защо се беше отказал от занаята си.
Сега обаче въртеше този малък ресторант на еснафа в „Балат“. Не печелеше бог знае колко, но както обичаше да казва, стигаше „колкото да не умрем от глад“39. Беше ли щастлив? Не знам, но поне имаше спокойствието си.
