Гласът й звучеше радостно, но не влезе вътре. Посочи Бахтияр и попита:
– Невзат, много е сладък! Твой ли е?
Не, Евгения не ми правеше номер. Винаги е била по-честна и пряма от мен, по-открита.
– За Бахтияр ли питаш?
– Бахтияр ли? И името му е хубаво!40
– Можеш да го смяташ за мое куче – отвърнах й аз, благодарейки хилядократно на Бахтияр, че заради него церемонията по посрещането се превърна в мил и непосредствен разговор. – Но цялата махала също го смята за свой.
Усмивката й, невинна като маргаритите в ръцете й, украси устните на Евгения.
– С каква обич гледа хората! – обърна се тя.
Сметнах, че вече ще влезе вътре, но не го направи, а хвърли поглед надолу, към осветения от уличните лампи булевард.
– Кварталът ти е много симпатичен, Невзат! – искрено рече тя. – В Истанбул почти не са останали вече такива приятни места!
– Хубав си е, и хората са хубави! Много са добри! Все още си звънят по вратите, без значение колко е часът! Услужват си с кафе, сол, захар!
– И в „Куртулуш“ беше така! – продума тя, докато влизаше през дървената врата. – Само допреди десетина години. А сега да не говорим за съседите от махалата, дори онези, които са врата до врата, не се познават вече!
Влезе в антрето и спря. На същото място, където ме беше сграбчила онази непреодолима болка. Лицето й стана сериозно и развълнувано.
– Дядо ми имаше къща в Хейбели41, изведнъж си спомних за нея! – промълви тя, докато разглеждаше мъхестозелените кресла, кюрдския килим на пода, старите снимки по стените, сякаш беше дошла на някакво напълно познато място.
– Същата като тази тук! Двуетажна, каменна. Лятото винаги ходехме там! – Погледна ме със светнали очи и продължи: – Хубава ти е къщата, Невзат! Точно като за теб!
Всъщност трябваше да й кажа: „Ти като дойде, стана още по-хубава“, но не можах, само дежурно й благодарих.
Леко ме докосна за ръката.
– Аз трябва да ти благодаря, че ме покани!
– Хайде, ела горе! Да видиш масата и да кажеш дали ти харесват мезетата!
– Ще видим! – отвърна ми тя и прелестната усмивка отново грейна на лицето й. – Оттук ли трябва да се качим?
– Да, заповядай, горе софрата те чака!
Стълбата заскърца още от първото стъпало и Евгения се постъписа.
– Не се бой! Стъпалата те поздравяват с „Добре дошла!“ – опитах да се скрия в ролята на добър шегаджия.
С присъщото си чувство за хармония веднага влезе в тон с приказката ми.
– Така ли? Добре заварили, стъпала! Значи, в тази къща и предметите могат да говорят? – продължи тя в тона на шегата, без да подозира, че да, вещите наистина говореха в тази къща!
За пръв път на тях излях мъката си след смъртта на съпругата и дъщеря ми. С тях за пръв път споделих болката си, гнева си. Само те ме изслушваха мълчаливо, само те разбираха отчаянието ми. През онези тежки и мрачни дни усещах как заедно с мен плачеха и те – тези скърцащи стъпала, дървените прозорци, везаните пердета, резбованите огледала, старинният стенен часовник, креслата, килимите по земята, малката библиотечка, цветята в саксиите, всяко едно нещо, което правеше къщата ни дом, изживяваше моя гняв и проклинаше съдбата. И ако бях успял да издържа на тази непоносима болка, на нетърпимото чувство за вина, беше само благодарение на тях, на тази къща и на вещите в нея. Но естествено, не можех да кажа това на Евгения.
– Да – опитах се да сменя темата аз, – тази стълба, нищо че ти е казала „добре дошла“, си е малко придирчива. Стъпил не стъпил – и все от нещо започва да ти се оплаква! Тази госпожа в зелената дреха обаче – посочих аз към полилея, изобщо не се глези. Натиснеш ли копчето – и лицето й грейва!
– А тази рисунка?
Сочеше към картинката на отсрещната стена. Това беше акварелът, с който дъщеря ми беше спечелила втора награда на конкурса между средните училища. Казваше се „Лодки на Златния рог“. Затова не можах да й отговоря веднага.
– Тази картинка – помъчих се да се овладея – ни казва, че светът не се състои само от тази къща. Но в същото време ни напомня да не забравяме, че и тя е частица от този голям свят.
Докато от устата ми се изливаше потокът на думите, отвътре започна да ме човърка чувството за вина.
По треперещите нотки в гласа ми Евгения усети, че нещо не е наред, и се взря в мен. Усмивката й бавно угасна. Но все още ме гледаше. Мислех си, че ей сега ще ме попита чия е рисунката, но тя също като мен предпочете да скрие чувствата си.
– Явно рисунката обича философията – отмести поглед тя. – Все с такива мъдрости ли говори?
И нейният глас се беше разтреперил, също като моя. Направих се, че не забелязвам това.
– Да, тази рисунка е философът на къщата. И другите вещи се опитват да философстват от време на време, но никоя не може да й стъпи на малкия пръст!
