— Един скок от перилата и готово. Няма трупове, няма свидетели. Перфектното място да си отнемеш живота. Незабелязано в открито море, най-добре посред нощ, няма как нещо да се провали. При почти шейсет метра височина те убива самият сблъсък с водата, а ако ли не… — Даниел направи болезнена гримаса. — … тогава приятно прекарване с витлото на кораба. И най-вече не трябва да се притесняваш за близките си, които при гледката на трупа ти биха могли да изпаднат в шок.
Юлия хвърли поглед на снимката на Наоми и Анук. Нещо в обясненията на Даниел куцаше.
— Искаш да ми кажеш, че майка и дъщеря са скочили заедно от борда?
— Не ръка за ръка, разбира се. В каютата намерихме напоен с хлороформ парцал. Вероятно госпожа Ламар първо е упоила дъщеря си и след като я е прехвърлила през перилата, е скочила и тя. Не за първи път се случва подобно нещо.
Юлия кимна. Спомни си един телевизионен репортаж за случаи, в които родители убиват първо децата си, а после и самите себе си. Изглежда, това се случваше толкова често, че в съдебната медицина имаше специален термин — „разширено самоубийство“. Тя се опита да си представи какво ли трябва да изпитва една майка, за да посегне на собствената си дъщеря, ала не успя.
— 177 самоубийства? — Юлия мислеше на глас, все още изумена от невероятно големия брой.
Даниел кимна:
— И това са случаите, които не успяваме да потулим. Повярвай ми, действителното число е по-голямо. Много по-голямо.
— Колко?
— Според нашите изчисления, от всички круизни кораби, които в момента кръстосват световния океан, средно по двайсет и трима души годишно изчезват зад борда.
Сега ѝ стана ясно накъде биеше Даниел.
— Изчезнал е още един пасажер?
— Не. — Даниел поклати глава. — Това не е проблем. Тренирани сме да потулваме подобни неща.
— Нека отгатна. Навремето едно подобно потулване почти ти струваше работата и здравето.
— Да — без заобикалки си призна той. — Ала този път кашата е много по-голяма. — Капитанът посочи снимката на миловидното момиче с леко щръкналите уши. — Анук Ламар изчезна преди осем седмици. Спряхме кораба, информирахме бреговата охрана, платихме осемстотин хиляди долара за едно напълно безсмислено търсене с лодки и самолети, обявихме я за мъртва, организирахме погребение с празен ковчег и бръкнахме дълбоко в касата, за да бъде отразена историята в медиите като самоубийство, а ние да архивираме случая в папките с документи.
Даниел извади още една снимка от черната папка. Юлия едва успя да познае момичето — толкова се бе състарило. Не физически, а душевно. Самоувереният израз на тъмните ѝ очи бе отстъпил пред една зловеща празнота. Погледът на Анук бе лишен от блясък, също като косата ѝ. Кожата ѝ бе мъртвешки бледа, сякаш не бе виждала слънце от цяла вечност.
— Кога е правена тази снимка? — попита със страх Юлия.
— Завчера. — Отчаяна усмивка заигра по устните на Даниел. — Правилно чу. Малката се появи завчера през нощта.
— В продължение на осем седмици е била изчезнала? — Мартин все още не можеше да го проумее. Естествено, той бе наясно, че изчезналите в открито море хора не бяха рядкост.
След смъртта на Надя и Тими той бе проучвал най-подробно всеки отделен случай от последните години, а те никак не бяха малко. Бе посещавал групи за взаимопомощ, основани от близките на „жертвите на круизите“. Бе говорил с адвокати, които се бяха специализирали в обвинителни процеси за обезщетения, и бе опитал да подведе под съдебна отговорност лично капитана на кораба за това, че акцията по издирването като цяло е била повърхностна, както и събирането на доказателствата от каютата на съпругата му.
Докато не изгуби процеса срещу капитан Даниел Бонхьофер и корабното дружество, години след изчезването на Надя и Тими той следеше всяко съобщение в пресата за престъпленията по круизните кораби. Но тогава осъзна, че с кръстоносния си поход срещу компанията се опитваше единствено да заглуши болката си. Каквото и да направеше, нищо нямаше да му върне семейството. Когато прие истината, той престана да следи новините за изчезнали хора в открито море. Те бяха изгубили всякакво значение за него, както и самият живот въобще. Затова днес за първи път чу името Анук Ламар.
— И сега изведнъж се е появила отново? — повтори той изречението, с което Герлинде Добковиц току-що бе завършила дълъг монолог.
