Пасажер 23 полностью

Доволен от себе си (той винаги се радваше, когато хората го харесваха), Тиаго се отправи към носа на кораба в посока бар „Атлантик“. Но малко преди да стигне до бара спря, клатейки глава, пред вратата на една външна каюта. Последните шест от своите двайсет и три години той бе прекарал почти непрекъснато по круизни кораби. Много неща се бяха променили от първото му плаване от Лисабон до Тенерифе: корабите бяха станали по-големи, цените на каютите по-достъпни, яденето по-добро, ала пасажерите си оставаха както винаги тъпи. Колко загубен трябва да си, за да използваш табелки като „Моля, почистете стаята!“, мислеше си той, виждайки зеленото картонче, което се люшкаше на дръжката на вратата. Първо, това нямаше да накара камериерката да дойде по-рано и второ, това бе перфектната покана за крадците: „Влезте, в момента няма никого!“. Той въздъхна от проявата на такова неблагоразумие и обърна картончето откъм червената страна: „Моля, не ме безпокойте!“. И след като се увери, че никой не го наблюдава, пъхна картата си в четеца и отвори вратата.

Благодаря ти, Стейси! — мислено промълви той на обучаващото се момиче от фронт офиса, която бе правила секс с него в компютърния кабинет към рецепцията. Тя бе руса, висока и шумна и въобще не бе неговият тип, ала сексът с обслужващия персонал винаги бе най-лесният начин да облекчи работата си. Всеки служител от рецепцията имаше универсална карта за достъп, с която можеше да услужи на гости, които бяха изгубили картите си или просто от любопитство искаха да разгледат каюта от друга категория. Докато бе с нея, Тиаго успя да размени собствената си карта с нейната. Естествено, на следващата сутрин Стейси щеше да разбере, че универсалният ѝ ключ не работи. После щеше да предположи, че магнитът на картата ѝ се е повредил, и щеше да си поръча нова. Детска игра, ако знаеш как да я играеш. И ако притежаваш необходимите качества на латино любовник.

Тиаго огледа доволно каютата, в която бе влязъл. Нищо общо с кочината, която бе намерил в предишната стая. Мизерникът от последната атриум-каюта — според пътническите документи от чекмеджето на бюрото — един пенсионер от Швейцария, бе разсипал половината си вечеря в леглото, а мръсните му долни гащи се въргаляха на пода. Тиаго мразеше тази липса на уважение. Имаха ли представа тези свине колко притисната от времето е една чистачка? Че получава шепа центове за една каюта? В тази стая, третата от „сутрешната му визитация“, бяха налице само неминуемите следи от една нощувка — намачкан чаршаф, използвана чаша за вода върху нощната масичка, смачкани на топка дънки и бельо на дивана. Но без оглозгани пилешки крилца по килима и баня, която явно бе използвана от цивилизовани хора.

Докато дъртакът от последната каюта очевидно бе объркал кърпата за почистване с тоалетната хартия. При което не бе намерил за необходимо, след като си е свършил работата, да използва четката за тоалетна. Проявата на това нахалство бе тласнала Тиаго към отмъщение. Всъщност по време на „работа“ той не трябваше да пилее време, ала минутата, която изгуби, за да отстрани следите от парцала с четката за зъби на пенсионера, си бе струвала.

Жалко, че няма да съм тук, когато тази вечер дъртакът се залигави с четката си, мислеше си развеселен Тиаго, докато отваряше шкафа, в който се намираше вграденият трезор.

Съществуваха само няколко вида хотелски сейфа и Тиаго ги познаваше всичките. В повечето случаи отнемаше известно време, докато разбиеше генералния код, но тук, на Султанът, това не бе необходимо. Тук сейфът се отключваше с картата за каютата. По-добре от това не можеше да бъде.

— Кого си имаме тук? — каза сам на себе си, докато гледаше ученическата карта, която намери между евтиния грим, един айпод и няколко банкноти. Младото момиче с боядисаната коса и опърничавия поглед пасваше идеално на черните ботуши и изцяло тъмните дрехи, които висяха в гардероба. Лиза Щилер — прочете името. Ако имах петнайсетгодишна дъщеря, нямаше да ѝ позволя да носи обеца на носа си, помисли си Тиаго. За подобни неща бе консервативен. Тялото на една жена, особено тялото на момиче, за него бе свещено. Той смяташе за малтретиране дори пробиването на ушите, да не говорим за татуировки и пиърсинг.

Той опипа с длан облицованото с филц дъно на трезора и се натъкна на съвсем нова отвертка и малък флакон спрей.

Черен спрей?

Нима Лиза искаше да разкраси кораба с графити?